Шепот изпод бурката

или какво е да си писател-българин в България

(псевдо-трактат от представител на вида)

От доста време си мисля да напиша нещо по темата, но правилните думи все не ми идваха на ум. До днес, когато ще се насладите на нов епизод от #вафлички_и_храсти за нещо, което отдавна ме човърка

Шепот изпод бурката

или какво е да си писател-българин в България

(псевдо-трактат от представител на вида)

Да си писател-българин в България е като да се родиш жена в афганистанско село. Привлякох ли ви вниманието с отвратителното сравнение? Да, пресилено е и леко безвкусно, признавам, ама сега поне четете внимателно, нали?

Как така сравнявам жените в Афганистан, които са почти лишени от права благодарение на талибаните и "човеколюбивото" им управление с това да си седиш на топло в нашата мила рОдина и да си "драскотиш" некви неща? В тази статия ще разберете някои интересни прозрения за четенето, писането, писателите и читателите, които ме треснаха по главата през последните няколко месеца. Още имам цицини от някои от тях, между другото.

За начало, още името ти работи против теб. Не знам дали е така в другите държави, но у нас, само да видят, че името ти завършва на -ов/ова и е славянско и на момента, дори без да са прочели анотацията, книгата ти е сложена до менталното им кошче за боклук. Защото "нашите пишат само боклуци" и "поредния бездарник, платил за издаване". Можете да продължите списъка с обиди, всички имаме такива в запас.

Че в България доста дълго смислено писане не е издавано, не е тайна за никого - да благодарим да едни мътни 2 десетилетия, от 1989 нататък за този феномен. Че и в момента има неща, които не е трябвало да се появяват на хартия, също не е кой знае каква новина.

Обаче българската литература, както и българското кино, страдат от един и същ синдром - синдрома на фестивала. Ако не сте наясно какво имам предвид, ще дам пример с киното. Доста от бг филмите се пишат, за да печелят награди по фестивали. Което, само по себе си, не е лошо. Лошото е, че фестивалната публика търси у един филм съвсем други неща от оная публика, която би напълнила киносалона. Това пък прави един награждаван филм често непродаваем, неразбираем и негледаем. Заради това, киното се дели на две "високо изкуство за фестивали" и "еднодневки за продажба в киносалоните". Първият вид филми са задължително в пъти по-значими от втория, който се прави "за да се напечелят", все едно всички фотосинтезираме и работим за световен мир. Естествено, хората, които правят едното и другото кино се ползват с различна репутация, но винаги нещата са "или... или".

С литературата нещата са доста подобни, за съжаление. Или сте част от определен кръг автори, които с годините са успели да се доберат до награждаване и "творите високо изкуство", или... ами сте бездарници, които хабят хартия.

Ако на филмите поне им се дава някакъв шанс (ще ги пуснат за фон по телевизията), то при книгите нещата не са така. И всичко започва с името. Имам познати автори, които целенасочено не публикуват с истинското си име, а използват за псевдоним име със западно звучене. За да избегнат стигмата на "нашенския автор". И знаете ли какво? Ами, работи.

Една и съща книга, ако бъде представена с автор чужденец и с автор българин, ще получи доста различни мнения. Нужно ли е да казвам в кой случай ще бъде оплюта повече? Ако авторът има българско име. Защо? Ами, защото десетилетния национален нихилизъм ни е научил да поставяме винаги своята страна под останалите. Тук не говоря за празен патрЕотизъм или нещо подобно, а за обективно мнение.

Сблъсках се с това в последните месеци доста челно. Български автор? Млад автор (относително)? Пише някакви неща и има наглостта да ги публикува, че и да ни ги навира в лицето да ги четем?! Анатема! Интересно защо на горе-долу същото съдържание, поднесено от чуждестранни автори се ахка и охка, ама това е положението.

Сега, можете да кажете, че колкото читатели, толкова и мнения. Напълно вярно, но това е друг елемент от живота на жената в Афганистан, пардон родния писател. Каквото и да направи клетият драскач, все е виновен. Пишеш сериозна литература? С кого се мериш изобщо? Пишеш нещо лековато? За какво ни губиш времето с тоя книжен парцал. Пишеш трилъри? Искаш да се напечелиш на гърба на чуждото нещастие и не си разгледал доказателствата правилно. Пишеш коледни истории? Не са ни достатъчно коледни, твърде елементарни са.

Мога да продължа този списък с абсолютно всеки един жанр. Работата е малко като семейството, което си водело магарето през мегдана. Както и да водят магарето, без значение кой го язди и с какво е натоварено, все ще се намери кой да ги одумва. Защо? Ами, защото хората просто са такива. На тях не може да се угоди.

Ако идеята, че не можеш да се харесаш на всички е горе-долу позната на всяко двуного от детската градина (когато Гошко те бутна в локвата само защото не му харесваше начина, по който говориш), то за животното-бг писател работата е доста по-дебела. Защото не просто трябва да ти е ясно, че не можеш да се харесаш на всички, а също и че:

- ако името ти е българско, автоматично ще се избълва една камара простотии по твой адрес - малко като в жълтата преса, ама без славата и парите

- ако пък не те издава голямо издателство, удвояваш простотиите по две (щото, нали, ако те биваше, щяха да те издават големите)

- в зависимост от жанра и стила ти на писане, може да се наложи да умножаваш по три, четири, пет, десет .

Има една страхотна сцена от комедията "Полицаят от Петльово Бърдо" с Любиша Самарджич, в която героят му, полицаят-многодетен баща Божко Симич, е изправен пред "другарски съд" от четирите си бивши съпруги. Там, те единодушно му казват "Божко, за све си крив!" (*за всичко си виновен). По същия начин и бг автора е виновен за абсолютно всичко около книгата си - каква е корицата, оформлението, рекламата, шрифта, редакцията, съдържанието и още, и още. Защото? Ами, защото е бг автор и може. Чуждестранните автори не получават точно такова отношение (нито в своята страна, нито когато книгата им бъде преведена). Да, някой ще помрънка за превода, за оформлението, за сюжета, но за това с твърди корици ли е книгата, какъв е шрифтът и други подобни няма да обвинят автора.

Понякога е комично, в повечето случаи е дразнещо, но винаги е абсурдно. Не защото хората имат мнение, а защото от писателите се очаква не просто да нямат такова, а и да приемат мълчаливо всичката помия, която се изсипва върху тях. Защото... сме жени в Афганистан и явно нямаме права. Само защото пишем на родния си език, в родната си държава.

И ако читателите са странични наблюдатели и оценяват само крайния продукт, какво мога да кажа за онези "колеги", които живеят за идеята да "прецакат другарчето"? Нищо няма да кажа, правилно се досетихте. Само ще спомена за българския казан в Ада, около който няма дяволи. Сигурна съм, че ако имаме казан, за писателите ще е отделено отделно котле, да си се варим там заедно в собствената си киселина. Няма да обяснявам повече, прочетете "Йелоуфейс" и ще разберете за какво говоря.

Относно мненията, не мисля, че има автор, който да е тотално имунизиран и да не му пука. Поне не в началото. Колкото и да си повтаряме, че не трябва да ги четем, че не са предназначени за нас, еми четем ги. Как реагираме на мненията е друг въпрос.

Точно както носенето на бурка, едни са принудени, други я носят по убеждение, трети се страхуват от последиците ако я свалят. Затова и писателите мълчат и търпят всякакъв вид помия, която се излива по техен адрес - едни заради репутационен риск, други защото смятат, че им е под нивото да се занимават (доста често наистина е така, между другото), а трети (благословените сред нас), защото просто не им пука.

Та днес, преди да се омотая отново в бурката на достолепното мълчание, искам да ви кажа следното - зад страниците на книгата, която държите в ръце, отвъд файла, който четете, отвъд историята и героите, стои друг човек. Човек, който мърда, диша, яде и ходи до тоалетната. Знам, че писателите изглеждат като извънземни (и звучим шизофренично, да). Обаче сме хора. И като такива, от време на време, бихме искали трудът ни да бъде ценен. Да ни се плаща за труда (ако може), точно както бихте платили на плочкаджията или водопроводчика. Да не ни учат как да си вършим работата (защото вие не бихте казали на водопроводчика, че кърти грешно стената в банята ви, нали?)

Точно както вие искате вашата работа да бъде оценявана, така и ние искаме същото. Замислете се, бихте ли изразили същото мнение за нещо (каквото и да е) по същия начин ако човекът стои пред вас? Вероятно не, защото анонимността дава доста смелост (за всички е така).

Аз отново се омотавам в бурката на мълчанието, а вие - четете книжки и през Новата година дайте шанс на някой български автор. Ей така, за статистиката.

Весел следобед!