Черешката на Николчо

Днес е Черешова Задушница (ако не знаете) и едно хайку на доста известен автор (няма да споменавам имена), предизвика приятелче във Фейсбук да обяви нещо като надпревара с текст на тема "смърт и череши". Ето какво скалъпих набързо. Малко е тъжно, ама...

Черешата на Николчо

- Хайде да отидем за череши! - провикна се Николчо на сюрията деца, които скитореха по селските улици заедно всеки следобед.

- Къде, бе, Николчо? Никъде дори хрущялки още не са станали! - обади се Петърчо, по-голям с една година и неформален главатар на дечурлигата.

- А, знам едно място, където не хрущялки, ами медени са станали. Ама ако ви е бъзе да дойдете, ваша си работа.

Момчетата се спогледаха и Николчо остана доволен. Никой не искаше да се покаже бъзе и да откаже да дойде. Така че групичката деца тръгна заедно след него. Когато ги отведе до гробищата, останалите спряха.

- Къде си тръгнал, бре! От гробовете ли да взимаме, много си прост, ей! - обади се Петърчо и тръгна да си върви.

Задушница беше минала само преди два дни, така че наистина по повечето гробове жените бяха оставили чинийки с по малко череши и нещо солено за ядене, каквото Бог дал. Николко поклати глава.

- Петърчо, чавка ти е изпила мозъка на тебе! Какви гробове те гонят! При дърво ще ви водя. Или ви е бъзе, ама не щете да си кажете?

Момчетиите се спогледаха - ако беше дърво, какво значение имаше, че е на гробищата. Петърчо се поколеба, но само след минута, всички крачеха уверено през полята до гробищата на селото. В късния следобед, слънцето печеше косо и позлатяваше нивите, покрай които минаваха. Селяните тепърва се прибилаха у дома и никой не обърна внимание на групата момчета, тръгнали неясно накъде.

На прага на гробищата, децата отново спряха.

- Я кажи сега право, при дърво ли ни водиш, или ни правиш номера? - попита Петърчо и застана пред Николчо заплашително.

Беше по-висок от него с половин глава, но Николчо не се изплаши. Знаеше къде ги води.

- Истина ви казвам. Ако дойдете, ще имате най-хубавите череши на света.

Момчетата свиха рамене и започнаха да криволичат по пътечките между гробовете. Николчо водеше уверено, все едно идва тук всеки ден и не след дълго се оказаха под хубава не много висока череша, отрупана цялата с плод.

- Хайде, взимайте! Аз ви черпя! - заяви Николчо важно и сам започна да бере череша след череша.

Бяха сладки, но не презрели, хрупкави, но все пак сочни и без вкус на зелено. Няколко минути децата лапаха, без да проговорят, докато Петърчо не се обади.

- На чий гроб си ни довел? Това тука е на някого.

Николчо хвърли поглед през рамо. Естествено, че беше на някого. Имаше си глинена паничка, пълна с череши, курабии, печено пиле, вече полазено от мравките, хляб и люти чушки. Селските котки бяха поразбутали малко, но като цяло си стоеше.

- На баща ми - заяви Николчо. - Мама казва, че тая череша ми е от него. На първата Задушница, като дошла, след като починал, ме носила под сърцето си и една от костилките от тогава е ей тая хубава черешка. Мама казва, че така баща ми ми прави подарък. А аз черпя вас.

Децата погледнаха черешата, после гроба на бащата на Николчо, и всяко едно откъсна по няколко череши и ги остави на гроба. После се прекръстиха. Когато се върнаха при момчето, очите на всички бяха зачервени.

- Благодаря ти, Николчо - каза Петърчо задавено, - че сподели черешите с нас. В мир да почива баща ти!

- Амин! Да се връщаме ли?

Николчо махна с ръка и ги поведе по обратния път. Утре пак щеше да дойде. И така, докато вече нямаше да има череши тук. Може би майка му беше права. Така баща му всяка година му правеше подарък.