Елхичката

- Мамо, мамо, не може ли да си вземем тази?

Боби се дръпна от ръката на майка си и застана пред мъничката крива елхичка. Беше малко по-ниска от него, с отчупено връхче, но вече се виждаха две здрави клончета, които щяха да го заместят. Беше толкова зелена и кичеста, все едно досега е била в гората и само е чакала някой да я хареса. Някой като него.

Детето протегна ръка да погали клончетата, но веднага някой грубо го издърпа назад.

- Къде пипаш, сополанко! Ще ми повредиш стоката!

Боби тропна с крак и се освободи от ръцете на намусеното старче. Огледа чичкото критично – сигурно наистина беше на сто години и не празнуваше Коледа. Намусените хора бяха скучни и не виждаха хубавите неща. Боби не ги разбираше и не искаше да ги разбере.

- Елхичката ми харесва! – каза той и посочи елхичката, за да покаже коя точно. - Искам да я купя!

Последва смях.

- С какво ще я купиш, сополанко? Нямаш пукната пара! Я се махай оттука!!!

Възрастният мъж замахна към Боби, но майка му го дръпна зад гърба си.

- Оставете детето ми намира!

Боби се възхити на майка си. Когато трябваше да се скрие при нея, мама винаги имаше нещо, с което да го зарадва и беше навиквала и по-страшни хора от намусения чичко. Като леля Нора от детската градина. Тя беше много по-страшна. Сега майка му гледаше намусения чичко по-страшно от леля Нора, когато не си доядеш обяда. Обаче чичкото не се уплаши.

- Вие си дръжте детето под ръка! Не аз съм го пуснал да пипа стоката на хората!

- Добре, добре! Тръгваме си!

Майка му го дръпна и тръгна да си върви, но Боби не мръдна от мястото си, вперил поглед в елхичката. Тя си беше неговото дърво! Нямаше да я остави на този лош чичко! Или дядо, беше такъв сбръчкан и намусен, та и дядо сигурно беше. Нямаше да си остави елхичката и толкова!

- Тя си е нашата елхичка! – посочи той отново и тропна с крак.

Майка му клекна пред него, така че лицата им да са на едно ниво.

- Боби, миличък, защо пипаш неща, които няма да купуваме? – попита тя тихо и придърпа шапката му над ушите. – Елхичката не е наша, защото не сме я купили още. Знаеш, че...

- Ама, мамо, виж я!

Боби посочи към групичката елхички в саксии. Неговата се отличаваше от всички други и все едно го молеше да я вземе. Беше самичка сред големите елхи, кривичка, грозничка, но пък силна и най-отпред. Боби не искаше големите елхи. Майка му нямаше как да ги носи. А и нямаха пари за тях. Беше я чул вчера как се караше с чичкото, в чийто дом живееха за нещо, наречено „наем“. Майка му се молеше, а после даде парички на чичкото и той си тръгна. Боби знаеше, че нямат много парички. Със сигурност не за голяма елха. Но за тази... за нея имаха парички, сигурен беше.

- Аз имам парички! – каза той весело. - Да се вървем да ги вземем и да я купим!

Вместо веднага да отидат до човека и да му кажат, че ей сега ще се върнат, майка му го хвана за раменете и почна с тона, който Боби никак не харесваше:

- Боби, миличък...

- Не! Не! Не!

Той се отскубна от ръцете й и отиде при елхичката. Това беше тонът „не можем да си го позволим“ и винаги мразеше, когато го чуваше. Това дръвче щеше да е тяхно, дори беше измислил къде да го посадят после. Беше мъничко, точно като за тях. Парченце от Коледа. Искаше си го за тях! Имаше парички, сигурен беше!

- Боби, моля те!

Майка му го настигна и го хвана за ръката, но той се отдръпна и прегърна дръвчето. Игличките боцкаха, но не го интересуваше. Щеше да стои тук, докато не си тръгнат с елхичката. Тя си беше негова!

- Боби, недей така!

- Разкарай паленцето от стоката ми! – изръмжа намусеният чичко. – Ще изпочупи всичко!

- Ние ей сега... – каза майка му и продължи да го дърпа. – Боби, моля ти се, ако ме обичаш!

Тук Боби се поколеба. Обичаше майка си, много повече от която и да е елхичка. Обаче нямаха нищо коледно в оная чужда къща. Не и откакто татко му ги остави. Той винаги носеше дърво вкъщи и после го садяха заедно. А сега бяха само двамата и вкъщи нямаше нищо. Боби искаше елхичката, защото тя му напомняше за тате. Той внимателно се отдръпна и изхленчи:

- Ама аз имам парички за нея! Мамо, кажи му на лошия чичко, че ей сега ще се върнем.

Майка му наведе глава, свали ръкавиците си и изтри очите си. Когато го погледна изглеждаше по същия начин, както когато татко му си тръгна с големите чанти. Боби посегна да я прегърне, но тя го хвана за раменете и каза с разплакан глас:

- Боби, много, много съжалявам, но нямаме парички за нея!

- Ама мамо, много си глупава! Имаме! Аз имам парички! Помниш ли, че си ги събирах за конструктор „Лего“?

Как така майка му беше забравила? Боби искаше да си купи конструктор за рождения ден, обаче искаше много повече да са щастливи на Коледа. Най-много от всичко искаше тати да се върне вкъщи за празника, за да е майка му щастлива, но ако не можеше, и елхичката щеше да свърши работа. Паричките трябваше да стигнат! Очакваше майка му да се усмихне и да го прегърне, но вместо това, тя поклати глава и каза:

- Боби, много, много съжалявам! Ще ти купя конструктор, за рождения ден, обещавам!

- Ама мамо, дай да кажем на лошия чичко, че ще се върнем ей сега! Да вземем паричките и да се върнем за елхичката!

Боби започна да скача на място. Щеше да има Коледа! Тати ги беше оставил, ама Коледа беше всяка година! Щеше да е хубаво, мама отново да се смее, докато му прави курабийки и да се гушнат после да гледат анимационни филмчета.

- Хайде, мамо! Да ходим!

Той хвана ръката на майка си и я задърпа към вкъщи. Майка му обаче не мръдна и вместо това го взе на ръце.

- Не можем, миличък!

- Ама, мамо, паричките...

- Паричките ги няма, Боби – прошепна тя.

- Ама, мамо, как? Аз съм си ги събирал...

Майка му го притисна към себе си и закрачи напред. Боби се опита да се бори с нея, но тя го държеше здраво, докато снежинките танцуваха над улицата. Елхичките се отдалечаваха от него и той усети как ще се разплаче. Обаче мъжете не плачеха, така беше казал татко му на тръгване. Беше казал на Боби да се грижи за майка си. Боби щеше да го направи и са купи елха тази година, за да не е мама толкова тъжна.

- Мамо, пусни ме! – каза той. – Да отидем вкъщи и да вземем пари за елхата!

- Нямаме пари, Боби! – каза майка му задавено. – Трябваше да взема твоите парички, за да дам на чичкото, който ни дава апартамент.

Преди да се сети, че е мъж, Боби ревна. Не, не, не! Намусеният чичко, който постоянно идваше при тях да тормози майка му и вечно говореше за някакви пари, беше взел неговите парички за конструктора! Не можеше да бъде! Детето ревна с глас и започна да удря с юмручета рамото на майка си.

- Мразя те, мразя те, мразя те! Мразя и лошия чичко, и наема мразя! Искам си елхичкатаааа!

- Боби, недей така! Аз ще ти купя конструктор, обещам! Всичките парички ще ти върна, когато ми платят от ателието! Чуваш ли?

Майка му се опита да го прегърне, да го успокои, но това не беше достатъчно. Боби искаше да купи нещо с тези пари. Не го интересуваше конструкторът. Искаше онази крива елхичка от лошия чичко. Защото тя беше сама като тях.

- Искам елхичкатааааааа! Искам елхичкааааа! – ревна той с глас. – Искам елхичкатаааа!

Майка му нищо не каза, просто ускори крачка. Боби плака, после зарови лице във врата й и заспа.

****

Силвина остави сина си да спи и изтри сълзите му с ръка. Детето се сви на топка и се отдръпна в най-далечния ъгъл на леглото. Сърцето й се късаше, но не можеше да промени станалото. Вчера хазяинът наистина беше дошъл да си иска парите. Вярно, бяха просрочили наема с два месеца и наистина им влизаше в положението, но вече му беше писнало. Така й беше казал. Искаше вноска по наема или щеше да ги изхвърли на улицата. Послед зима и точно преди Коледа.

Силвина го беше виждала доста пъти ядосан, но никога такъв. Затова събра каквото имаше в портмонето и му го даде. Обаче парите не стигаха. Липсваха някакви си трийсет лева. Хазяинът отказа и на нея й се наложи да мисли бързо. Трябваше да намери парите отнякъде и посегна към паричките, които синът й си събираше. Да не ги беше взимала!

- Миличък, не плачи!

- Махай се! – изхълца детето и се зави презглава.

- Боби!

- Махай се! Мразя те! Искам си елхичката! Искам и тате!

Тя остави детето в стаята му и отиде в кухнята. Боби сега беше разстроен. Заради нея. Обаче откъде да намери пари иначе? Хазяинът беше непреклонен, че или сега му плаща поне нещо, в деня преди Бъдни вечер, или са дотук и да си събират багажа. Съседката, госпожа Иванова, беше отишла при внуците си за празниците. Тя винаги би й дала пари, но сега я нямаше. Останалите на етажа гледаха на нея и детето й като на натрапници, така че по-скоро би умряла, отколкото да поиска от тях. Така се беше сетила за бурканчето от сладко, в което Боби държеше парите си. Трийсет и пет лева бяха, той я молеше да ги брои всяка седмица, сякаш се надяваше от седмица до седмица да се увеличават. Обаче те си стояха все толкова от първи юни.

Беше ги дала на хазяина, заедно с парите за Коледа, общо към сто и двайсет лева, и той беше обещал да не ги тормози до края на януари, когато би трябвало да получи първите пари от Симеон. Защо му беше щукнало да тръгне и да ги остави!

Силвина отключи телефона си и на екрана светна тяхна снимка. Сватбеният им ден – двамата се бяха оженили една топла вечер през август в родния Бургас. Тогава беше магично и Силвина се надяваше завинаги да остане с него. Да са двамата в родния си град и да се радват на живота. А после, когато беше забременяла, Симеон беше решил, че няма да има бъдеще за тях и детето им в родния град. Тогава се бяха преместили в София и бяха започнали проблемите...

Жената наведе глава и погали лицето на съпруга си на екрана. Проклета Америка! Защо му трябваше да заминава на другия край на света! Вярно, бяха му предложили добри условия като хидроинженер, какъвто беше, но... Тя не искаше пари, а само той да е до нея. Вярно може и да пращаше пари, но тя не искаше просто да получава банкови преводи. Искаше него.

Много се бяха карали преди да замине и накрая Симеон беше надделял. Щеше да печели много повече пари там и да ги извика при себе си. Обаче дотогава...

Силвина се задави в сълзи. Щеше да стане почти година, откакто беше тръгнал, в оня проклет студен януари. Бяха се виждали по скайп само няколко пъти оттогава, било трудно да намери време и интернет връзка. Телефонните разговори бяха скъпи, та избягваше да звъни, беше звъннал само два пъти – за нейния рожден ден и за този на детето. Пращаше пари веднъж на три месеца. Нейната работа на шивачка едва стигаше да купят храна и да пратят сметките. За наема пари нямаше.

Нещо я бодна в сърцето. Пари, пари, пари! Все заради проклетите пари ставаха лошите неща в семейството й. Защо й трябваше да взима парите на Боби! Тя обхвана главата си с ръце. Искаше детето й да има всичко, но ето ти на – сами, в чужд град, без грам пари да се върнат дори при роднините в Бургас за празниците. И за какво? Какво бяха постигнали? Какво имаше? Липсващ съпруг, празен дом и плачещо дете, на което дори не можеше да купи коледна елха за празника. Дете, което се чувстваше отговорно за майка си и искаше да купи елха на нея...

Силвина се подпря на кухненския плот и заплака. Трябваше да има начин, трябваше! Опитваше се да даде на детето си празник, а го беше лишила дори от елхата. Не можеше така! Отне й няколко минути да се овладее. С плач нямаше да стане! Тя изтри очите си и се примъкна на пръсти към стаята на сина си. Боби спеше, поне това беше добре. Силвина благодари на съдбата, че синът й нямаше навика да се сърди дълго. Трябваше да му се реваншира някак.

Тя огледа жилището. Нямаше нищо коледно тук, ако не броим оръфаната гирлянда с играчки, която госпожа Иванова им беше дала преди да замине при семейството си. Боби беше прав! Трябваше им елхичка. Какво пък, щеше да намери пари отнякъде! В сметката, по която Симеон им превеждаше пари все щяха да са останали някакви пари. Колкото за някоя мъничка елхичка.

Силвина влезе в стаята на сина си и го раздруса.

- Боби, ставай! Имам изненада!

Детето измърмори нещо и се обърна на другата страна.

- Боби... ще ходим за елхичка! – каза Силвина и очичките на сина й веднага се отвориха.

- Няма да ходим за елхичка – каза той и седна в леглото, - а ще отидем да вземем оная елхичка! От лошия чичко!

- Добре, миличък, само дай по-бързо да се облечем, че да стигнем навреме! – каза Силвина усмихнато.

Нямаше нужда да го подканва - синът й хукна към вратата с възгласи „елхичка, елхичка“ и преди да се усети, вече тропаше с ботушки и мърмореше:

- Хайде, де, мамо, защо се бавиш!

Тя се усмихна отново и набързо се облече, а после го поведе към близкия банкомат. Имаха късмет, бяха останали петдесет лева в сметката. Тя ги изтегли и веднага даде трийсет на детето.

- Пази ги добре, това са паричките за елхичката, Боби!

Той кимна сериозно и ги стисна в юмруче.

- Да вървим да я купим от лошия чичко! Елхичките не бива да са на Коледа с лоши чичковци!

Силвина се засмя и кимна.

- Прав си, елхичките не бива да са на Коледа с лоши чичковци. Да вървим!

Двамата тръгнаха с бодра крачка обратно по пътя към пазара и Силвина не спираше да се оглежда за сергията с елхите. Беше точно на две пресечки от дома им, нямаше как да я сбъркат. Боби подскачаше около нея с весело бърборене как сам ще окачи сладки по елхата, понеже нямало време да купят играчки. Едва го удържаше да не пресича на червено и да не тича пред нея по заледения тротоар.

Когато най-после стигнаха до мястото, там вече нямаше нищо.

- Мамо... – каза Боби и Силвина чу, че още малко и ще се разплаче.

- Чакай, миличък, да проверим!

Нямаше какво да проверяват. Елхичките, както и навъсеният им продавач, просто ги нямаше. Вместо тях имаше изпотъпкан сняг и лед, както и две-три счупени клончета. Силвина се огледа безпомощно. Какво можеше да каже на Боби? Беше го подвела! Не биваше така! Ами сега? Тъкмо се опитваше да измисли с какво да залъже детето, когато чу зад гърба си познат глас:

- Пак ли вие?

Силвина се обърна и видя намусения продавач. Зад гърба му се виждаше паркиран на тротоара камион, пълен с елхи в саксии. Явно тъкмо затваряше и в полумрака не го бяха видели. Тя си позволи да въздъхне дълбоко. Не го бяха изпуснали. Какъв ли рев щеше да нададе Боби, ако бяха закъснели?

- Ние... разбирате ли... върнахме се да купим онази мъничка елхичка, която синът ми хареса преди няколко часа... – каза тя и кимна извинително към детето.

Мъжът я огледа от глава до пети и Силвина усети как Боби се вкопчва в палтото й. Да, тя също не харесваше този човек особено.

- Коя елхичка? – озъби се онзи. – Не виждате ли, че затварям!

- Виждам, но ние специално...

Онзи махна с ръка и се изплю в краката им.

- Махайте ми се от главата, нямам време за вас, нито да ви търся тъпото дръвче! Като нищо съм го продал вече!

- Ето я там, не си я продал! Лъжец! – писна Боби и преди Силвина да успее да го хване, се мушна между краката на мъжа.

- Боби, не!

Тя хукна след него, но малкият й син стоеше с ръце на кръста пред намусения продавач.

- Тази елхичка там си е моята! – каза той твърдо и посочи с пръстче кривата елхичка най-отпред.

Силвина присви очи. Наистина беше онази оръфана елхичка, която синът й беше харесал само преди няколко часа. Не можеше да сбърка пречупения връх.

- Дай ми я, лош чичко! – викна детето и стисна юмручета.

Мъжът погледна първо към Боби, а после към Силвина и поюмручета.

- Няма безплатен обяд. Елхичката струва пари.

- Имам пари – тропна с краче детето и му подаде онова, което стискаше в ръчичка. – Дай си ми елхичката!

Силвина побърза да застане до сина си и да обясни:

- Боби... така де, синът ми, много хареса това дърво. Знам, че затваряте вече, но е Бъдни вечер, а той наистина много иска това дръвче. Може ли да направите изключение и да ни го продадете? Ако парите, които той дава не стигат, аз...

- Без хленчене! – прекъсна я мъжът и елхичката се приземи в краката им с тихо тупване. – И без това не знаех как да продам тоя урод! Никой не я иска, защото няма връхче и е крива. Взимайте я безплатно, поне да зарадва някого.

Силвина го погледна невярващо, но Боби я изпревари, като прегърна крака на мъжа.

- Ти си намусен чичко, но направи нещо хубаво! Благодаря ти! Благодаря ти!

Мъжът изглеждаше също толкова шокиран, колкото и Силвина.

- Добре, добре, просто си взимай елхичката и изчезвай, детенце! – потупа той Боби по шапката с помпон. – Става студено!

- Благодаря Ви! – кимна Силвина и гушна саксийката.

Елхичката се оказа по-лека, отколкото изглеждаше. Или поне така й се струваше, докато синът й подскачаше около нея и пееше нещо за елхичката, което сам си беше съчинил. Дори не им бяха взели пари, така че когато детето имаше рожден ден, дори и парите от Симеон да закъснееха, щеше да може да му купи подарък.

На няколко места се налагаше да спират, за да може Силвина да си почине, но Боби беше толкова радостен, че не спираше да подскача около дръвчето.

- Имаме елхичкааа, имаме елхичкаааа!

- Имаме, да, миличък! – всеки път му казваше тя и продължаваха надолу.

Точно пред вратата на блока, в който бяха на квартира, Боби се спря и я погледна тъжно.

- Знеш ли кое ми липсва, мамо?

- Кое, миличък? – попита тя, докато ровеше в джоба си за ключовете.

Сигурно сега Боби щеше да си поиска нещо вкусно за ядене и Силвина започна да пресмята какви продукти имаха.

- Иска ми се тате да беше с нас – изръси детето и тя едва не изпусна и елхичката, и ключовете.

Погледна го - не се шегуваше и очичките му бяха пълни със сълзи. Тя остави елхичката на земята и го прегърна.

- Боби, нали знаеш, че тати ще се върне? Ако не се върне, ние ще отидем при него и ще живеем заедно. Тати много те обича, той...

- Искам тати да е тук! – тропна с краче синът й.

- И аз искам, скъпи! Само че сега не може. Дори възрастните не получават винаги онова, което искат. Хайде, давай да влизаме и да украсим елхичката ти!

Боби кимна тъжно и двамата се качиха по стълбите до техния апартамент. Асансьорът пак не работеше, естествено. Силвина се замисли. Би било хубаво да са тримата за празника. Дори детето го виждаше. Жалко, че не можеше да му даде онова, което искаше. И на нея й липсваше Симеон, но уви...

Тя отключи вратата и остави елхата на прага. Беше тежко! Междувременно, Боби писна:

- Татиии!

Силвина въздъхна.

- Боби, нали ти казах, че...

Не успя да довърши изречението, защото забеляза, че до елхичката наистина стоят чанти. Същите чанти, с които Симеон беше заминал.

- Татиииии! – продължаваше да пищи Боби.

- Симеоне? – викна тя.

- Тати си е вкъщииии! – отговори й писъкът на Боби и чу стъпки.

В коридора се появи съпругът й, понесъл детето. Боби сияеше.

- Здравей, Силве!

- Ама...

- Една година без семейството ми стига. Връщам се при вас, завинаги! Няма пари на тоя свят, които да ви заместят.

Той протегна ръка и тя не чака втора покана и се хвърли да го прегърне. Той се беше върнал! Каквото и да ставаше, щяха да са заедно! Всичко щеше да се оправи. Силвина се вкопчи в сина си и в съпруга си и затвори очи. Щеше да е най-хубавата Коледа!

Не знаеше колко време са стояли така, когато усети ръчичките на сина си в косата си.

- Видя ли мамо? – промърмори Боби.

- Какво да съм видяла, миличък?

- Трябваше да вземем елхичката, за да може тя да ни донесе тати!

Очите й се насълзиха, когато отговори:

- Да, Боби, точно така! Елхичката ни донесе най-хубавия подарък!