Турзо се наслади на хулите по мой адрес, преди да удари с юмрук по масата и да кресне:
- Запазете тишина! ТИШИНА!
Отне им известно време да се умирят, но все пак утихнаха достатъчно, за да не се налагаше да викат.
- Какво ще кажете графиньо Батори? – попита ме Турзо, а от езика му капеше отрова. – Нима ще отречете, че сте десетки невинни души са погубени в дома Ви? Ще отречете ли за труповете, които хората Ви са заравяли посред нощ? Ще отречете ли за това, че замъкът Ви беше пълен с умиращи?
Не отговорих веднага. Реших да огледам онези, които бяха дръзнали да хвърлят такива жестоки обвинения над невинен човек. Турзо и кучетата му издържаха погледа ми, но никой от останалите благородници не искаше да ме погледне. Архиепископът се обади:
- Графиньо? Замлъкнахте!
- Занемях от удивление как уж учени мъже като вас могат да вярват на бабини деветини, ваше високопреосвещенство – отговорих аз бавно и отчетливо и чух как няколко души ахнаха зад гърба ми.
- Значи ще отречете, че са Ви хванали с кръвта на поредната жертва по ръцете Ви?
Свих рамене.
- Ако жертвата е еленско печено, то да, mea culpa[1]. Съжалявам, че ще Ви разочаровам, но когато дойдоха да ме арестуват, всъщност вечерях.
Турзо и кучетата му си размениха погледи.
- А труповете? Какво ще кажете за десетките трупове, които открихме в и около замъка Ви? А умиращите, а ранените? И те ли са „бабини деветини“?
Станах и направих няколко крачки напред. Войниците, въоръжени до зъби и облечени в брони като за война, които Турзо беше докарал да го пазят от мен, ми препречиха пътя с алебардите си, но това нямаше да ме спре. Постарах се да говоря възможно най-високо:
- От години изпълнявам дълга си на благочестива господарка да помагам на нуждаещите се и да се грижа за болните. От десетилетия, по волята Божия, вратите на замъка ми са отворени за всеки клетник, който търси подслон и лек. През дома ми са минали хиляди. Не всички, за съжаление, имат късмета и благословията да оцелеят. Тях ги погребваме, разбира се, не сме зверове, че да ги оставим да ги изядат кучетата!
- А момичетата? Какво ще кажете за момичетата? – обади се Керестури.
- Не знам за какви момичета говорите. Да, през годините съм събирала благородни девици, за да ги посветя в тайните на добрите обноски и за да могат да видят от първа ръка как да се грижат за домакинството си, когато един ден се задомят. Но никога, повтарям, никога, не съм измъчвала никого! А когато дойдохте, благородни графе, в дома ми имаше само две момичета. Камериерката ми Корина, която имаше треска и се лекуваше в стаята си, и едно младо момиче, което помагаше в кухнята. Простете, но не помня нейното име. Трупове е възможно да е имало в лечебницата до замъка, но ако хората са предали Богу дух, то това е било по волята Божия и аз нямам нищо общо. [2]
Залата се разшумя, а аз седнах обратно на мястото си. Войниците веднага отстъпиха няколко крачки назад. Никога не бих казала истината на Трузо.
Да, имах лечебница и помагах на болните и бедните. Винаги съм го правила и никой никога не е казвал и една лоша дума за мен. Аз и моите хора помагахме на всеки, който почука на вратата ми. Селяните ме считаха за справедлива и благочестива господарка. Ако бях избивала хора двайсет години, нямаше ли някой да говори за това? А момичетата… за тях не бих отворила и дума.
Малко след като моят Ференц замина на война, дочух, че местните дребни благородници правят, каквото пожелаят. Много млади момичета бяха пострадали, а имаше и жени, които не можеха вече да изхранват толкова гърла. Те идваха винаги по тъмно, понякога от много далеч, изтощени, изплашени, често пребити или наранени. Идваха при мен, защото търсеха защита от единствената господарка-жена в района. Мъже, които бяха решили, че притежават телата и душите им, се бяха гаврили с тях, и те търсеха спасение. Давах им онова, което семейството ми отказа да даде на мен, когато Янош ме обезчести.
Така че намерих добра акушерка и в лечебницата имаше специално място, където да се отърват от нежелания плод. Това беше плод, не беше дете, защото децата се зачеват в любов и по волята Божия. Помагах на тези момичета и жени да се отърват от семето на Дявола. Да, винаги имаше много кръв и викове. Но при кое раждане няма? Бях загубила бройка на това колко от тези клети момичета после съм отпратила при почтени семейства или съм задомила.
Не всички клети души, които идваха при мен за помощ, имаха късмета да си тръгнат живи и здрави, но вината за това не беше моя. Повечето от тези нещастници нямаха семейства, така че се налагаше да ги погребваме ние. За нищо на света не бих разказала това на Турзо. Първо, защото всички в Чахтице го знаеха и второ, защото ако кажех, че съм помагала на жени да пометнат, щяха да ме обвинят във вещерство. Достатъчно бяха очернили семейството ми, сега трябваше да спася каквото мога от репутацията ни и да оставя богатството на децата си. За тях бих направила всичко.
- Значи ще отречете, че за двайсет години сте измъчвали и убили десетки, ако не и стотици момичета? – извиси глас архиепископът. – Ще отречете, че сте се къпали в кръвта им, за да запазите по-дълго греховната си младост?
Изсмях се. На висок глас, рязко и горчиво. Така, както не подобава на една благородна дама и точно както подобава на всеки уважаващ себе си мъж. Станах бавно и видях как войниците около мен се напрегнаха. Дали не бяха разбрали чак сега какво чудовище охраняват? Или ме мислеха за самият дявол?
- Ваше преосвещенство, при цялото ми уважение към свещения Ви сан и страха ми пред Бога, позволете ми да Ви задам няколко въпроса!
Из залата се разнесе шепот, но архиепископът властно махна с ръка, а след това направи жест към мен, за да покаже, че ми дава думата.
- Ако наистина съм убивала хора през всичките тези двайсет години, то аз съм измъчвала бедните момичета, както вие твърдите, докато съм носила не едно, а пет от осемте си деца под сърцето си. Ако бях наистина такова изчадие адово, то защо Бог, в безграничната си мъдрост, ме е оставил да се привдигна жива и със здраво дете толкова пъти? Защо не ме е убил, там, в родилното ложе? Каква жена ще съм аз, ако докато самата аз нося нов живот го отнемам? – попитах и се обърнах към останалите благородници в залата.
Мъжете ме гледаха през свъсени вежди, а малкото жени бяха пребледнели. Само че отвъд ужаса в очите им се виждаше и нещо друго. Бяха разбрали, че това е показен процес, изпъстрен с лъжливи обвинения. Никоя жена, която някога е била близо до деца, не е способна да убива и измъчва, докато самата тя носи живот.
- Коя жена е способна на подобна жестокост години наред? – извисих глас аз и той отекна в залата.
Игла да паднеше, щеше да се чуе. Огледах последователно всеки от своите съдници и продължих:
- И как, ваше преосвещенство, ще си обясните факта, че дори Дяволът да се е вселил в мен, дори и да съм извършила всички тези немислими жестокости, покойният ми съпруг не ме е спрял и не ме е убил със собствените си ръце? Бихте ли обяснили на мен, невежата и слаба жена, как е възможно един съпруг да допусне подобно нещо?
В залата увисна оловна тишина, така че използвах момента да седна царствено. Ференц може и да не беше между живите, но репутацията му беше безукорна. Като военен, като благородник, като господар и дори като приятел, нямаше нито един човек нито в Буда, нито във Виена, който да дръзне да каже, че граф Батори е бил нечестив, лъжлив или жесток.
Ференц беше единственият добър човек, в живота ми. Единственият, който ме защитаваше. Всички останали искаха да ме разкъсат и да заграбят възможно най-много от онова, което имах. Не и той. Беше ме подкрепил, когато му писах за идеята за болницата, беше се опълчил на собственото си семейство за това. Защитаваше ме дори и след като почина. Благодарение на него аз останах да управлявам владенията му. Пак заради неговата безукорна памет се бях спасила от поне пет натрапени от Матиас брака. Все с мъже, угодни нему, блюдолизци като тези тук.
Тези зверове нямаха нищо общо с клетия ми Ференц. Искаха да ме видят на ешафода. До един точеха зъби да заграбят богатствата и замъците ми и да видят, че дълговете им са опростени. Завиждаха ми, че докато те трупаха дългове от хазарт, аз трупах печалба от онова, което произвеждах. Те бяха алчни, а какво по-лесно от това да заграбиш имотите на една жена? Просто я обявяваш за вещица и всичко, което поискаш, ще стане твое. Няма значение какви глупости си измислил, достатъчно е някой да ти повярва.
Архиепископът хвърли поглед към Турзо, който кимна рязко. От купчината документи пред себе си, това псе измъкна четири омачкани листа, покрити с кафеникави петна.
- А какво ще кажете за това, графиньо? – попита той ехидно и ги размаха така, че всички да ги видят.
От мястото си можех да различа едри разкривени букви. Турзо не дочака да отговоря, а продължи с гробовен глас:
- Вашата душа ще се гърчи в най-горещия казан в Ада, но всичките Ви съучастници се покаяха – той започна да пуска един по един листите на масата. – Катарина, Доротя, Илона и Янош[3], нали? Всички те са участвали в нечестивите Ви дела. Всички до един ни разказаха с най-големи подробности за жестокостите Ви!
Този път никой от тълпата не посмя да каже и дума. Предполагам, също като мен, бяха занемели от ужас. Катарина, Доротя, Илона и Янош бяха сред най-верните ми слуги, наистина. Помагаха много в лечебницата и на тях поверявах най-важните задачи. Доротя и Катарина се обучаваха за акушерки, а Илона се грижеше за онези, които страдаха от треска. Прилоша ми. Кафяви петна - бяха ги измъчвали.
Какво ли не би признал човек, ако горят месата му с нажежено желязо? Ами ако те разпъват на дибата, докато ти крещят да признаеш? Само светец би издържал. Господи, та аз самата не знаех какво бих казала, ако ме изтезаваха! Но не, не можеха да ме изтезават, не можеха и да ме убият току-така. Затова бяха скалъпили всичко.
- Нямаме нужда от Вашите признания, графиньо! – додаде Керестури разпалено и посочи купчината хартии пред себе си. – Имаме признанията на всичките Ви съучастници, както и свидетелствата на стотици роднини на жертвите. Имаме предостатъчно да Ви осъдим. Станете!
Изправих се на крака като се стараех да не треперя. Не от страх, а от възмущение. Те бяха съсипали името на семейството ми с един замах. Турзо също стана и зачете от свитък, който очевидно беше предварително приготвен. И как не – Матиас се беше вкопчил в първата възможност да се отърве от мен и от дълга си.
- По волята на крал Матиас Втори, император на Свещената Римска империя, ерцхерцог на Австрия и крал на Унгария и Хърватия сте осъдена на доживотно заточение в замъка Чахтице! Ще останете там, докато умрете и нямате право да го напускате под никакъв повод. Ще Ви бъде отпусната минимална прислуга, а всичките Ви имоти ще Ви бъдат отнети и ще се управляват от живите Ви роднини! Изведете графинята!
Един от войниците ме хвана грубо за лакътя и ме повлече. Изтръгнах ръката си от неговата и тръгнах сама, с гордо вдигната глава, както подобава на една Батори. Бяха ме изкарали убийца. Не на едно, не на две, а на цели няколкостотин момичета! Бяха ми отнели земите, свободата и живота. Нямаше да отнемат достойнството ми! Не исках децата ми да смятат, че има от какво да се срамуват.
Майка им не беше чудовище, просто беше една жена, която се беше опитала да се бори за онова, което е нейно в свят, където да си жена и да имаш мнение беше равносилно на смъртна присъда. Бях платила достатъчно висока цена за това, но поне бях живяла достойно.
Селяните в района на Чахтице тачеха господарката Ержебет Батори. Името Батори щеше да се знае и след като си отида. Децата ми щяха да се погрижат. Другото нямаше значение.
***
Графиня Ержебет Батори е осъдена за убийството на над 80 момичета на 7 януари 1611 година. Батори умира в съня си четири години след процеса. Ержебет Батори остава в историята като жената-сериен убиец с най-много убийства на сметката – приписват ѝ повече от 650 смъртни случая. Нейната история или по-скоро преувеличените разкази за това как е издевателствала над жертвите си и как се е къпала в тяхната кръв, за да се запази млада е била вдъхновение за „Дракула“ на Брам Стокър.
Съвременни изследвания показват, че към момента на арест на графинята, не е имало никакви доказателства или слухове за нейните зверства, нито пък са намерени трупове или следи от мъчения. Трудно е да се каже дали Батори е била невинна или просто патологичен садист. Аз реших да развия теорията, че просто е била жена изпреварила своето време, която е платила скъпо за лукса да се опита да отстоява себе си в един мъжки свят.
Батори била вдовица, но отказвала да се омъжи и управлявала цяла Трансилвания и част от Словакия. Дори крал Матиас ѝ е дължал огромна сума пари. След процеса, всички задължения към нея са били опростени, а доста от имуществото ѝ – конфискувано.
[1] Вината е моя (лат.) [2] Разказаното от графинята се позовава на съвременните теории за нейната дейност. Историците смятат, че е имала нещо като болница до замъка си. Слуховете за пиене на кръв и мъчения са били само косвени и доста от тях са се появили десетки години след смъртта на Батори. [3] Имената на истинската прислуга на Батори, осъдена заедно с нея.
Comentarios