"Да не си в Украйна?!" - ето това съобщение получих в отговор на изпратените снимки по-долу. Вярно, лунният пейзаж доста подхожда на някое разрушено украинско градче, обаче споко, не съм се записала за фронта.
"На гара Искър съм." - ръмжа в писмен вид на родителското тяло и проклинам за сетен път идеята, че съм тръгнала.
Преди да стигнем до тази паметна размяна на съобщения обаче е редно да ви разкажа как изобщо се оказах в Украйна... на другия край на София.
Не че съм тръгнала на някакви фото приключения с неизвестен край, нищо подобно. Просто трябваше да отида до блок в... Дружба (не ме питайте коя част, не знам). Причината - да се видим и да поговорим с приятели по разни въпроси (не е важно какви).
За моята ориентация се носят легенди, по-скоро за липсата й. По-скоро аз разказвам легенди за липсата си на ориентация, но хората НЕ ми вярват. Викат си "а, да, бе, да, такова чудо нЕма". Има, има, кимам аз и вадя от ръкава някоя от тия истории. Не че ги търся целенасочено, те сами ме намират.
До въпросното знайно и незнайно място, както и в Дружба изобщо, съм ходила под пет пъти, но всеки път е било с помощта на някоя добра душица, която да ме вземе от точка А до точка Б. Аз видя ли панелни блокове, мозъкът ми влиза в "паник" режим и престава да мисли. За мене блоковете са еднакви, грозни, отвратителни и мога да се загубя на пет метра (буквално, правила съм го). Просто вътрешния ми навигатор отказва, но той си е пермаментно в стачка. Затова съм се научила как някак да се придвижвам, без да отивам до Перник или Пазарджик по погрешка. Обаче това важи само за познати маршрути. По новите маршрути мога за сътворя всякакви простотии.
Днес явно ми беше ден за простотии, защото не просто се загубих, ама така тотално се загубих, че започнах сериозно да се чудя кво става. Но за това по-късно.
Понеже си знам, че съм супер зле в ориентацията, съм се подготвила. Взела съм номера на блока, била съм там вече два пъти (единият път пеша, но от съвсем друго място), така че сега съм се въоръжила до зъби с онлайн карти. Началната точка на пътешествието започва рано сутринта (за една сова като мене осем и половина сутринта в неделя е геноцид) на другия край на София по диагонал.
Винаги казвам, че съм като трапер, който живее в блокхауза си накрая на града и като попадне някъде по "уредените" панелни комплекси, изпада в потрес. Та тази сутрин съм се въоръжила с нерви за чакане, прекачване и чудене и тръгвам. Час и половина по-късно вече трамбовам около метростанция "Искърско шосе", която според указанията е първата точка на последната част от пътуването. Предходните две части са по половин час и отгоре първо с трамвай, после с метрото, съответно, чакането на тия двете от сумарно половин час. Звънят ми да питат къде съм (нали ви казах, за ориентацията?!) и гордо обяснявам, че съм стигнала на метростанцията, ама трябва сега да намеря блока. Така че включвам картите и гордо започвам да крача между соц блоковете.
Моята непанелна душа наивно си мисли, че когато някой ти каже, че нещо е "близо" до метростанцията, то наистина ще е близо. Примерно, на десет-петнайсет минути максимум. Предишното ми злополучно самостоятелно ходене до същата локация включваше над половин час пеша из дружбенската бетонна джунгла. От тая метростанция ще да е по-близо. Да, ама не!
На първата пресечка ми светва, че май на "интуиция" няма да станат нещата и се опитвам да направя маршрут. Точно тогава Гугъл се отказва от мен с държавен вестник, защото намира номера на блока, ама в МЛАДОСТ нещо си вместо в Дружба. Ръмжа и включвам другите карти (те работят и офлайн) и пак търся блока. Там директно ме отсвирва, че не може да ми засече локация. "Може би сте в тунел?" предполага приложението. В тунел на тъпотията съм, да, мисля си аз и псувам полугласно идиота измислил панелните комплекси. В панелен тунел на тъпотията съм...
Все пак, оставям едното приложение отворено и се опитвам да намеря номера на блока. Колко му е, мисля си, все ще свърши тоя комплекс, ако трябва ще броя номерата на блоковете. Така че храбро започвам да крача под ръмящия дъждец между блоковете. Те, за моята не-панелна душица, са крайно притеснителни на вид. Като излезли едновременно от петдесетте години и от някой пост-апокалипсис. Отнякъде мирише на супа топчета (и да, мога да я позная по миризмата, особено ако съм гладна), няма жива душа по улиците (то па едни улици...) и изобщо е леко зловещо.
Мотам се аз в сигналночервените си дрехи и вече попадам на доста зловещи на вид блокове. Дребни, само на два етажа, с вид на изкорубени и не съвсем законно населени, по прозорците виси разноцветно пране. Вратите на тия блокове зеят, а една жена с вид на не съвсем добре с главата простира на тел опъната между блоковете. Всъщност видях първо нея и се зачудих за чий простира на улицата, вместо на балкона и тогава видях, че е с вид на... нали. Макар че, моето кисело и недоспало "аз" също има вид на освидетелстван луд, та да не съдим хората, които не само са станали, но дори са и изпрали към десет и половина сутринта... в неделя.
При вида на накаченото пране тип "бежански лагер" фотографът в мен все пак успява да пробие пелената на полусън, в която оперирам цяла сутрин и вадя телефона да щракна няколко кадъра за Инстаграм, Фейсбук и тъй нататък. Няколко крачки покрай тия блокове обаче ме убеждават, че тука май не е много добре да се мотам и решавам да извадя отново картата. Споменах ли, че Гугъл се отказа от мене с държавен вестник? На картата ни локация, ни гявол. От едната ми страна се хили блок номер 33, а от другата - 150. Лошо, много лошо. Щото аз търся номер 90 и нещо. Опитвам се още да поровя за верния път... блок, но не ми се получава, така че като всеки загубил се в джунглата, решавам да се върна до единствената точка, която ми е известна. Метростанцията.
Звъня аз, за инструкции вече. Вдигат ми. Така и така, обяснявам, аз тука около метростанцията се въртях, ама няма такъв блок. Вместо тва намерих блок 33, как да стигна до вас? Бавен и спокоен глас от другата страна ми обяснява да отида на трамвайната спирка. За мой късмет, тя е до метростанцията, та нея поне я намирам. Заставам аз там и питам на коя спирка трябва да сляза. "На спирка "Труд"." гласи увереният отговор. Пуля се аз в пустото табло, там такова животно, по цялото протежение на линията нЕма. Обяснявам това с лееекинко изнервен глас и ми се обяснява, че то сигурно сега са го сменили името, ма да се кача и да се возя три спирки без да броя тая, от която се качвам. Речено-сторено.
Яхвам се на железния кон и доволна си мисля, че това е краят на сагата, но не би. Предстои ми пътуване към края на света, цивилизацията и здравия разум, но затова по-късно. Трамваят започва да спира на крайно странни спирки. Едната представлява изкорубено нещо, където вътрешността е пълна с боклуци и за да е фарсът пълен, на разрухата е нарисувано огромна ухилена муцунка. Вадя телефона за снимка, много яка пост-апокалиптична история ще стане.
Следващата спирка е още по-странна, защото според ведрия глас в раздрънкания трамвай това е 28-мо ДКЦ. Според моя параноичен мозък, това е концлагер. Как иначе да опишеш не съвсем поддържана сграда от соц време със супер странен вид за болница в мрачното време. За пореден път се сещам, че почти нито една част на София не е като моя край на света, но учудването ми нараства с всеки изминат метър.
Трамваят започва да върви успоредно с изоставени влакови линии, някакви полуразрушени халета и горички. Единична линия, която ме кара да се замисля дали пък не съм попаднала в някаква смешка на природата и не съм засмукана в паралелна реалност. Някъде в съзанието ми се прокрадва и мисълта, че това май не е Дружба, но изпълнявам инструкции така че продължавам нататък. Трамваят прави рязък завой и спира. Четвъртата спирка. Тук трябва да сляза, но не мога да сдържа едно сподавено "баси майката, къде попаднах".
Намирам се на малко площадче сред полуразрушени ниски постройки, релсите на трамвая завиват и се скриват от поглед, а през тях има затворена прастара будка за закуски. Зад нея стърчи древен комин и някакво изоставено хале. Всичко е пусто, страшно и направо като от хорър филм. Вече силно изнервена, вадя телефона си и правя още няколко снимки. Зер, никой няма да ми повярва къде съм ако нямам доказателства.
В същото време вайбърът ми пиука - майка ми ми праща нещо, а аз й връщам снимките. Така стигаме до разговора с който започна тази история. Украйна от Гара Искър е намусена, плашеща и абсолютно неприветлива, но аз решавам храбро да изпълня последната инструкция, която многозначително гласи "тръгни към блоковете". Тук блокове, там блокове, няма блокове. Само една автоморга има, ама там да питам за посоката някак не ми се ходи. Също така нямам желание да питам и един тъмен балкански субект, който неясно защо се върти наоколо. Почвам да се оглеждам за гранатомети и танкове. Кой знае през каква дупка от пространствено-времевия континуум съм минала.
Звъня втори път и с леко истеричен тон обяснявам "начи, качих се на трамвая, возих се четири спирки и сега съм някъде, дето със сигурност НЕ Е това, което трябва, защото е индустриална зона и блокове няма". На ръба на нервна криза, избухване и тъй нататък съм, но от другата страна учудено питат "Ти ти в коя посока се качи, трябва да си на спирка "Труд". Там да слезеш.". Аз контрирам, че то посока не ми беше дадена и спирка "Труд" няма. Така установяваме, че то спирката така не се казва, ами било предприятието. Това ми помага горе-долу толкова, колкото ако ми бяха дали адреса на посолството ни в Никарагуа. Телефонът се предава на друг човек от компанията, с идеята да ме вземе, който ме пита къде съм. Тук стигаме до безсмъртната фраза "Човек, аз ако знаех къде съм, нямаше да съм се загубила."
Единственото нещо, което мога да дам като ориентир е името на трамвайната спирка, (сърби ме да кажа, че съм попаднала в Украйна, но оставям това за големия финал). Нямам грам представа това къде е, нито как точно трамвай 20 ме е докарал до там (такъв предател на релси!). Лошото е, че изпълнителят на спасителната операция също не знае това къде е, така че прибягваме до Гугъл и се разбираме да не взимам трамвая на обратно (де да знаят хората, може в Каспичан да се окажа) и да чакам.
Докато чакам да ме приберат, вече пустосвам Дружба, трамваите, координатите, които са ми дали, липсата си на ориентация и липсата на дарба да обясняват на ония дето ме ориентират и защо изобщо съм тръгнала. Тирадата може да накара кой да е препил сърбин да се изчерви, но на мене вече не ми пука. Повече от два часа след началото на пътешествието съм на ръба на нервна криза, чувствам се като идиот и съм бясна едновременно (и да, жените ги могат тия всичките неща едновременно). Още едно телефонно обаждане по-късно вече сме се намерили и пътуваме към локацията през села и паланки.
Бълвам огън и жупел по отношение на Дружба, Красна Поляна (която няма нищо общо) и Гара Искър (която има много общо) и се заричам, че аз тука повече няма да ходя. Никога повече, ама изобщо. Моят спасител се опитва да разбере откъде у мен тая неприязън, та обяснявам къде живея и колко път ми е, при което прихва.
Пристигаме благополучно и останалите ме питат "чай, кафе?". Аз се тръшвам на стола и изръмжавам "водка ми дай!", при което цялата група почва да се търкаля от смях. Водка няма, но ми правят успокоителен чай, а аз разказвам за сравнението с Украйна. Човекът пратен да ме прибере пък додава, че трябвало почти до Ботунец да стигне, да ме намери и че верно съм попаднала на майната си. Горе-долу по това време беше ясно, че тая история трябва да бъде записана.
Когато я разправях на майка ми, тя се търкаляше от смях. Та да знаете, възможно е да вземете трамвай и да се озовете на майната си. Особено ако се съберат в неочаквано добра комбинация човек без ориентация, човек, който с градски транспорт не пътува и не може да обясни кое къде е...
Comments