В моя край на Дивия Запад, както знаете, транспортът е малко кът в момента. Причината? АПИ правят невиждана от 6 десетилетия реконструкция и в резултат на това, трябва да се придвижвам с междуселския автобус, който обикаля селата из шоплука да събере пътници, за да може да ги изплюе нейде по линията на метрото.
И днес съм в автобуса, когато от нашата спирка се качва ТОЙ. Пътникът. Автобусът е необичайно пълен като за неделя преди обяд, но не това е шокът. Въпросът е.
- Брътлийетъ, кък дъ стигна ду цийентъръ? - пита Пътникът с тежък североизточен диалект.
Нарочно ще изписвам произношението, защото в този автобус се возят хора живущи в шоплука. В резултат на което този говор по линията се среща толкова често, колкото - да кажем - монахиня в публичен дом. Естествено, две трети от автобуса, мало и голямо, се обръща да види кой говори. Малко като по филмите, когато бял герой се окаже в Харлем.
"Братленцата" са групичка млади момчета със спортни сакове, до които съм се хванала. Реагират трима, но в ролята на екскурзовод влиза един от тях. След известно споглеждане, естествено. Защото от нашия квартал, бидейки накрая на града, практически всичко води в две много ясно различими посоки - към центъра или зад околовръстното.
- Ами, трябва да слезете на Мария Луиза - казва момчето след малко.
Напълно логичен отговор, защото това е последната спирка на автобуса. Обаче Пътникът отговаря:
-Туй ъку знайш, чи ни ми пумага никък...
Всякакви предположения, че може да е под наем по неясни причини в нашия крайно непрестижен квартал се изпаряват. Отварям си устата да обясня, но момчетата ме изпреварват на три гласа:
- Това е последната спирка!
- Всички в автобуса слизат там!
- Там има метро и като слезете там, трябва да хванете... то има две възможности... за Лозенец.
В автобуса дори чалгата, която слуша шофьорът вече е спряна и цари гробна тишина, защото всички се напъват да подслушват разговора.
- Тъй ли?
- Да, аз слизам там - отговаря най-светнатото момче, - така че направо можете да слезете с мен.
- Начи с тийебе шъ сляза тугаз...
Следва телефонен разговор между Пътникът и незнаен диспечер, който контролира движението му по незнайните софийски пътни артерии. Пътникът обяснява, че е в автобуса и какво са му казали. Подробно. Дума по дума. Започвам да се чудя какво прави тоя клет човек в квартал, където или се раждаш, или икономическо-юридически причини са те заставили да пребиваваш.
Автобусът се кандилка по сбирките, но на Пътника му е скучно, затова започва втори тур на разговора:
- Брътлийетъ, а тукъ тролей няя ли?
Отговорите отново са на три гласа:
- Не.
- Трамвай има ама го спряха.
- Има ремонт и сега са само автобусите.
- А той ни ходи ли ду цийентъръ?
- Ходеше, но са го спрели и не знам какво е разписанието.
- Ааа, ясно.
След половин спирка мълчание, Пътникът казва нещо, което отдавна е ясно на всички в автобуса:
- Тука съм за втори път и ми съ ибъ майкътъ!
Дружен смях от момчетата, които най-накрая го питат откъде е. Име на град. В североизточна България. Всички са единодушни, че му личи, че не е оттук. Следва пространно обяснение за това как е тук в командировка и къде работи.
- Тийе ут хутийелъ с такси мъ взимът зъ раутъ. Туй мий вториъ път, къту тряя да съ опраям сам. И съ чудих къ шъ съ опрая...
- Да, много е неприятно - съгласява се момчето. - Тук трябва да се мисли повече за това кой автобус ти трябва и в колко часа идва, отколкото къде трябва да отидеш.
Разговорът бива прекъснат, защото стигаме последната спирка. Замотавам се да чуя последните обяснения на момчетата за това как Пътникът трябва да намери вярната метростанция. След това всеки си продължава по своите работи. Дано да намери каквото търси. Би трябвало... до Цариград, пардон, центъра и с питане се стига 😅
Весела неделя!
Comments