Семейна сбирка - първа част

- Как така няма билети за Добрич? – попита Стела и стисна чантата си.

Касиерката дори не я удостои с поглед и продължи да трака нещо по клавиатурата. Минаха две минути, а жената отсреща дори не си даваше труд да я забележи.

- Може ли все пак да проверите отново? – каза Стела малко по-изнервено, отколкото й се искаше. – За който и да е час, дори и да е с прекачване, само към Добрич да е!

Възрастната жена от другата страна на издраскания плексиглас, свали очилата си с отработено движение и измърмори:

- Ама вие какво си мислехте, госпожа? Че току-тъй на двайсет и втори декември следобед можете да намерите билет за автобуса ли? При това не за къде да е, ами за другия край на България... Аз тук да нямам транспортна фирма?

Сърцето на Стела се сви. Това беше третото гише, което обхождаше на Централна автогара и до момента всички касиерки й даваха един и същи отговор. Тази поне беше що-годе учтива, макар че не си беше направила труда да провери кой знае колко. Преглътна обръщението „госпожа“ и все пак реши да опита отново:

- Но в интернет пишеше, че...

- В интернет може пише всичко. Имаме три коли на ден – един нощен, тръгва в полунощ, една кола на обяд и една в три следобяд. Как точно да Ви обясня, че всички билети отдавна са резервирани? Или може би на английски да Ви го кажа? На руски искате ли?

Младата жена отстъпи крачка назад и поклати глава. Нямаше да стане така.

- Благодаря Ви все пак – смънка тя и се завъртя на пети.

Зад гърба й долетя гласът на касиерката:

- Сетили се да пътуват по никое време, после някой им е виновен!

Очите на Стела се напълниха със сълзи. Беше обещала на майка си точно тази Коледа да бъде у дома. Обикновено избягваше блъсканицата, студа и високите цени точно около празниците, но не и този път. Майка й от месеци я умоляваше да се върне за празника. Всяко обаждане завършваше с „нали ще си дойдеш за Коледа“. Стела беше обещавала машинално, само и само да й затвори устата. Особено след като беше разбрала, че истинската причина майка й толкова да настоява беше, че малкият й брат, Михаил, щеше да се върне от Германия за празника. Горе-долу по времето, когато той си беше купил билети, майка й беше започнала да настоява Стела да дойде в Добрич по Коледа. Само и само да се издуе пред роднините – вижте децата ми, щерката работи в София, а синът учи в Германия. Не какво да е, а архитектура! Именно за сина си щеше да се дуе, а Стела беше задължителен статист, който трябваше да приглася и да превъзнася гениалността на малкото си братче. Не искаше! Омръзнало й беше!

Стела въздъхна и се затътри във виелицата към жп гарата. БДЖ беше последната й надежда. Касиерката не беше права, не че беше чакала последния момент, просто до последно бавиха одобрението на отпуската й от работата. Едва онзи ден й бяха дали зелена светлина, а това беше петък следобяд. Днес, понеделник сутринта, двайсет и втори декември, беше хукнала към автогарата (независимо, че се намираше на другия край на града), за да се добере до билет. Не искаше много – каквото и да е място, само да е в тази посока. Не можеше всичко да е пълно!

В гарата гъмжеше от хора, така че докато чакаше нейният номер да излезе на екрана над гишето, Стела за пореден път се зачуди защо просто не отказа на майка си. Много добре знаеше, че няма значение дали тя е там, щом любимецът Мишо е наоколо. По-малък от нея с цели пет години, той беше одрал кожата на майка й и беше нейната гордост. Стела се беше метнала на свития си и добродушен баща и затова хем й беше брат и не искаше да му се сърди, хем я беше яд, че винаги е в сянка. Всеки разговор с майка й рано или късно се изместваше към Мишо. Как се бил справил Мишо в университета, по какъв проект бил работел Мишо и така нататък. Сега Мишо се връщаше в България и майка им беше решила да си играе на перфектно семейство.

Пред нея опашката се размърда и едно семейство тръгна наобратно. Мъжът мърмореше „никаква организация“ и „безобразие“ под нос, докато жената се опитваше да утеши хваналото я за ръка малко момченце, че ще видят баба и дядо след празниците. Стела реши все пак да позвъни на майка си. Опашката така и така вървеше бавно. Ако не друго, поне да подготвеше майка си за лошата новина.

Набра номера и зачака. Даваше свободно.

- Здравей Стелче! – чу гласа на баща си. – Как си, какво правиш?

- Здравей, татко! Мама къде е?

Баща й се засмя.

- До лактите е в тесто. Решила е да ви прави меденки, да ви зарадва.

Стела извъртя очи. Баща й както винаги беше дипломатичен. Тя не обичаше меденки, но пък Мишо можеше да живее на тях.

- Ще й държиш ли телефона? Или не, по-добре го пусни на високоговорител! Това е важно.

- Станало ли е нещо?

- Не съвсем, но е по-хубаво отсега да знаете!

Чу стъпки и отваряне на врати, после майка й да мърмори нещо и баща си да казва:

- Слушаме те, Стелче!

Младата жена преглътна и изстреля на един дъх:

- Мамо, татко, вероятно няма да мога да дойда за Коледа!

- Как така? – писна майка й. – Толкова говорихме, толкова се подготвяхме! Нали още от юли месец ти казах, бе Стеле? Защо няма да можеш да дойдеш, какво е по-важно от семейството ти?!

- Остави я да ни обясни, де! – обади се баща й, но майка й вече беше включила на скорост и продължи да опява:

- Разбирам, да живеехме близо, да идваше всяка седмица, а то? Какво неуважение!

- Ще оставиш ли детето да се изкаже най-сетне? – повиши тон баща й. – Извинявай, Стелче, майка ти е много изнервена. Станало ли е нещо?

Стела преглътна сълзите и се насили да отговори:

- Не, просто едва в петък късно следобяд ми одобриха отпуската и днес вече няма билети за автобуса. В момента чакам на гарата, но не се знае дали и тук ще има билет за влак. А и е снежна виелица...

Майка й плесна с ръце.

- Браво! Видя ли Василе? Виж каква неблагодарница сме отгледали? Аз от шест месеца й говоря, а тя чак в петък да си пусне отпуска?! Представяш ли си колко е безотговорна!

- Но мамо, аз...

- Какво „мамо“? Не ме мамосвай, момиченце, знам те каква си! Василе, да знаеш, дъщеря ни смята работата си за по-важна от семейната сбирка! Както обикновено! Какво сме ние, просто семейството й. Много...

- Чакай, ма Райно! – повиши тон баща й. – Овика момичето за нищо! Казала ли ни е, че няма да дойде? Не. Каза, че МОЖЕ да не дойде. Казала ли ни е какво е станало с отпуската, че толкова късно да й я дадат? Не. Ама ти веднага, първо скачаш, после мислиш. Само знае да ти мели устата! Хайде, миличка, не обръщай внимание на майка си, разкажи ни какво е станало! Ти добре ли си?

Стела не отговори веднага, защото се опитваше да не изхълца с глас. Майка й я смяташе за безнадеждно безотговорна и винаги я овикваше за всичко. Баща й беше на нейна страна, но майка й, като по-устатата от двамата, обикновено хубавичко я подреждаше преди той да се намеси. Не че не си беше подала отпуската още юли месец. Подала я беше. Обаче във фирмата много хора искаха да се върнат при семействата си за празника и за да е честно за всички, отпуските се гледаха общо, в началото на декември. Едва се беше доредила – началникът я увещаваше да остане да работи по празниците, даваше й двойна надница, даже тройна. Друг път Стела обикновено приемаше, но този път беше отказала, заради обещанието към майка си.

- Стелче? – дочу гласа на баща си. – Плачеш ли?

- Аз... не...

- Браво, ма, Райно, разрева детето! На ти сега! Да ти се не види и коледния дух, и меденките!

Стела чу отново стъпки и отваряне на врати, после отново гласа на баща си:

- Не й се връзвай, Стелче! Луднала е, защото и Митко преди половин час звънна, че полетът му е забавен и ще излети, ако излети, най-рано утре следобяд. Можело да го отменят. И сега ако и ти не дойдеш, разбираш...

Младата жена не отговори. Не разбираше. Не можеше да разбере защо Митко винаги е по-важен от нея. Тя беше първородното дете. Беше и по-изпълнителна, подредена, спретната от него. Но не, Митко, та Митко. Стисна зъби, за да не избълва поток от ругатни по адрес на „синчето на мама“.

- Ти недей да се сърдиш на майка си, моето момиче! – продължи баща й. – Каквото стане – стане. Опитай на гарата, ако няма билети, значи няма. Пък когато можеш, тогава ще дойдеш. Ако в работата си нужна, а не можеш да дойдеш при нас, иди, поработи. Нали си казвала, че добре ти плащат по празниците?

- Да, но аз...

- От мене да го знаеш, никой не връща добрите работници! Хайде сега, недей да плачеш, а аз хубаво ще свия сармите на майка ти, да не те хока така! Нали?

Стела усети, че се усмихва на празното пространство между гишетата.

- Добре.

- Това е моето момиче! На татко момичето! А сега, като купиш билет, дори и да не купиш, драсни едно съобщение, да знам! И никакви рискове, нали?

- Никакви рискове! Доскоро, татко!

Тя затвори, изтри очите си с ръка и въздъхна. С баща си искаше да се види, за разлика от с майка си. Само че не на всяка цена. По новините вече бяха казали за блокирани пътища в Северна България. Не искаше да остане насред нищото в снега и на студа, заради някоя авария.

- За къде? – попита касиерката.

- Добрич, който и да е ден, който и да е час – избълва Стела и се постара да не трепери.

Тайно заключи пръсти с надеждата този път да й провърви. Касиерката, младо момиче, на възрастта на Мишо, щракна два клавиша и отсече:

- Има. Обаче няма да Ви хареса – нощният влак на Бъдни вечер е.

Сърцето на Стела се сви.

- Нощният влак?

- Точно така. Тръгва в единайсет без пет и пристига в Добрич около осем и половина сутринта на Коледа. Почти празен е, както можете да се сетите. Никой не иска да пътува навръх Бъдни вечер.

Младата жена се замисли – никак не й се пътуваше по нощите, посред снега, че и на Бъдни вечер. Баба й казваше, че както прекараш Бъдни вечер, така ще ти върви цялата година. Някак идеята да прекара осем часа и половина в студен влак насред пустошта не я блазнеше.

- Няма ли нищо по-ранно? Дори и да е с прекачване, само да е в тая посока.

Момичето почука по клавишите отново и след малко поклати глава.

- Всичко вече е изкупено. Имаше две запазени места за влака в един на обяд на Бъдни вечер, но преди малко ги взеха. Съжалявам!

Стела се поколеба. Майка й щеше да побеснее, че ще дойде навръх Коледа, вместо предния ден, за да й помогне с трапезата. Нощният влак означаваше изобщо да не спи и това хич не й харесваше. Всякакви имаше, не искаше да се събуди обрана.

- Госпожице? – попита касиерката. – Има опашка след вас! Взимате ли билета или не?

- Взимам го, взимам го!

След по-малко от пет минути вече излизаше от гарата с билет в ръка. Щеше да си дойде за Коледа! Вярно, не точно по начина, по който майка й искаше, но щеше да се върне. Седна в метрото и написа SMS на баща си да я чака сутринта на гарата. Той й върна палец и ухилено човече – тъкмо беше научил къде са емотиконките. Тя се усмихна сама на себе си. Ако не друго, я чакаше приключение.