Без паника!

Има моменти, когато най-малкото нещо може да те извади от равновесие. Майка ми обича да казва, че обикновено си късам нервите за глупости. Аз обичам да казвам, че ако ме видите паникьосана, значи нещо НАИСТИНА фундаментално не е наред. И, да, наистина си късам нервите за глупости и обикновено малките неща ме вадят от релси, но при сериозните работи съм хладнокръвна като като финландски снайперист през зимата на 1939…

За нещастие на мен – и нервите ми – понякога се случва така, че много големи неща се натрупват заедно и това води до, хм, трагикомични ситуации. Като тази тук. Която е хем смешна, хем хич не е смешна.

Девизът от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – „Без паника“ – е много хубаво верую. Освен когато мозъкът ти е изпържен до такава степен, че не можеш да разсъждаваш… Като в моя случай.

Когато нещо по компютъра каже „цък“, обикновено не се паникьосвам и гледам да го оправя сама, обаче точно по това време ми се е събрало много. Защото, видите ли, през последните пет календарни дни, само в два не е имало проблеми от каквото и да е естество. Човек ще каже, че са ми направили черна магия за IT проблеми…

Всичко започна с черния първи март, когато едва не загубих всички истории, които някога съм писала. Това е история за друг разказ, да не разводняваме нещата тук, тъй като е с дължина и концентрация на драма като индийски сериал. Ще кажа само, че кръстът още ме боли, пих валериан в три през нощта и стоях до съмване. На сивия втори март пък прекарах още 12 часа пред екрана, в опит да възстановя загубените файлове. Успях, но на 80%, но дори това си е повод за празнуване в моя случай. Споменах ли, че кръстът ме боли? Да повторя, защото е резултат от тия два дни.

Тук е моментът да отбележа, че съм технически страшно грамотен човек. Аз съм човекът, на когото пишеш/звъниш, когато нещо с компа ти не е наред. Затова, когато аз имам проблем, обикновено мога да се оправя сама с него. А ако не мога, работата е много, ама много на зле. От първи до втори март почти побелях. Завесата се вдига до трети и четвърти март, когато нещата са горе-долу наред, докато… не стигаме пети март. Вторник. Антисоциалният вторник, както излезе по-късно.

Задача номер едно за деня – да се свържа с техник и да разбера може ли да се възстановят загубените файлове. За флашка иде реч, не за компютър, сложно е. Самата история с техника е предмет на друг разказ, да не разводняваме тук. Разбираме се да нося нещото на място, за да се провери и си отдъхвам. Или пък не.

Защото само десет минути по-късно, съм изхвърлена от всичките си профили в социалните мрежи – Фейсбук, Инстаграм, Тредс, каквото ви падне. При нормални обстоятелства може би нямаше да откача – грешки стават, случва се. Обаче тук имаме проблем – първо, става дума за абсолютно всички профили ЕДНОВРЕМЕННО и второ, от компютър и от телефон, също едновременно.

За да стане ситуацията още по-страшна, дава ми грешка при опит за влизане. Грешна парола. Паролата ми хич не е грешна и имам всякакви защити възможн. Само сол и заешка лапа нямам против уроки, но ако Фейсбук ги предлагаше като опция, щях да съм ги пуснала. За момент светът посивява и паниката от черния първи март ме стисва за гърлото. Ама това не е онова „стискане за гърлото“, което ще намерите във възторжените ревюта на книжна чалга, а тихият и див ужас, който те хваща, когато осъзнаеш какво се случва.

Тук е моментът да обясня, че социалните мрежи за мене не са просто място, където да споделям клипчета с котки и резултати от глупави тестове. Използвам ги за да промотирам себе си и услугите си – книги, фотография и тъй нататък. Имам профили от години – за Фейсбук, почти от 15 години. Не ми е жал за информацията там, защото имам копие. Жал ми е за публиката, която съм събрала и за факта, че в момента вървят реклами (платени). Там са читателите ми, познатите ми, съученици, колеги… Страшно много хора, чиито контакти няма как да намеря иначе. Хора от другия край на света, какво ли не.

В комбинация с компютърните проблеми от петък, можете да се досетите, че никак не ми е смешно да нямам достъп до нито един от профилите си в социалните мрежи. Опитите ми да се логна са без полза. Телефон, компютър, мейл – нищо и нищо. Ако можех, от международната космическа станция щях да опитам, ама тцъ. Проблемът се задълбочава, когато след пет опита дори преставам да получавам известия, че някой се опитва да смени паролата ми. Вместо това, на екрана се хили „грешка, моля опитайте по-късно“.

В главата ми изникват картини за ведри талибански хакери, които в момента заливат милите ми странички за писане и снимки с манифеста на Ислямска Държава и прочее други прекрасни организации и ми причернява. Представям си снимки на брадати муджахидини с автомати на фона на черни знамена и вече започва да ми се вие свят. Смейте се вие, на една приятелка й хакнаха профила преди две години и точно това се появи на стената й. Хора са били банвани от социалните мрежи за много по-малко, между другото.

Паниката вече тотално ме е сграбчила, а изпилените ми нерви бият барабана. Ами сега? Повечето ми познати са във Фейсбук. Част от тях са в инстаграм, ама не всичките. Ама инстаграм и той не работи. Какво правим? Трябва да разбера дали талибаните са превзели профила ми, защото всички симптоми са вече налице – не мога да вляза, не мога да си сменя паролата и не получавам мейли за потвърждение. А съм с всички защити. За капак, в момента вървят платени реклами и никак не ми се ще някой да набара номера на картата. Че после има да пиша кофи мастило що с моя карта са плащали за стоки от дарк нета, нали… ДАНС едва ли ще се хванат на обяснението ми, а да търкам наровете в Сливен хич не ме блазни.

С последните остатъци от мозък, започвам да прехвърлям на ум чии телефони имам. Някой трябва да влезе в мрежата и да погледне какво става. Защото ако са талибаните, аз не мога да ги докладвам. Трябва някой друг. Спирам се на пишещо приятелче. Звъня. Затварят ми. Естествено, нали не мога да обясня за чий звъня на пожар. Никой не е умрял, само профилите ми в социалните мрежи, нищо работа…

Другарчето звъни след две минути да пита какво става. С паникьосан глас обяснявам, че не мога да вляза никъде, може да са ми хакнали профила и да види дали не са талибаните. Тя се опитва да ме успокои, но в светлината на събитията от черния петък (първи март) никак не ми е смешно, никак не съм оптимист и вече се чудя дали вселената не е против мен. Тя се опитва да се логне и се оказва… че също няма достъп.

Стастически е невъзможно талибаните да са ни хакнали профилите и на двете, затова рашаваме, че има друг проблем. Очевидно не в нашия телевизор. Бърза проверка в Гугъл показва, че Фейсбук и подобните му са се сринали в целия свят горе-долу по същото време. Вдишвам дълбоко, чета на пишещото ми другарче какво става и отивам до кварталния магазин да си купя една бира. Щото без да си сипя едно тоя ден не мога да го приключа.

Не за друго, ама то е толкова нелепо, че чак трагикомично, а на мене хич не ми е смешно, в светлината на последните събития. Докато чакам на опашката останалите преди мене да платят, телефонът ми започва да мрънка. Пишещото другарче – мрежата започва малко по малко да се връща към живот. Гушнала бутилката бира се връщам към вкъщи с твърдото решение да напиша тази история. Защото когато ти тръгне на IT проблеми, явно не е само едно нещо. А този казус така ми искара акъла, че още ме държи пост-травматичния стрес.

Иначе, в момента точно си пия бирата, наздраве!