Ако ви трябва адреналин няма нужда да ходите в някоя невралгична точка. Няма нужда да се записвате в армията или на скокове с бънджи. ММА мачове? Няма нужда. Просто се опитайте да хванете последния трамвай - ще бъде адреналин, който няма да забравите. Гарантирам, че и на Кобрата ще му се разтреперят мартинките ако се наложи да търчи за да хване последния трамвай до Далечния Север.
Не знам защо, ама да хванеш последния влак дава някакво чувство, че дори и последен, си се справил. Хващането на последния трамвай обаче създава атмосферата на гангстерски филм с елементи на крими и хорър. Особено ако живееш в Далечния Север на София като мене.
В тийн годините децата от другите квартали се забъркват в глупости – ходят да драскат графити по стените, крадат от мола, опитват се да влязат с фалшива лична карта в дискотеката или се напиват до безсъзнание. В твоя квартал обаче да се забъркаш в глупости е къде-къде по-лесно. Просто пропускаш последния трамвай от центъра до вас и това ти гарантира една дълга нощна и страшна разходка пеша през индустриалната зона на пустия град и тлъсто конско евангелие от вашите как си безотговорно лекенце, едно бреме за семейния бюджет което дори не си е направило труда да провери кога трябва да се прибере.
След това някой от твоите създатели услужливо ще те осведоми за полицейската сводка и броя престъпления станали на квадратен сантиметър в нашата мила татковина, а майка ти ще ти изпили нервите как дори леля ти Тотка от Каспичан се е притеснила за тебе и трябва да се чувстваш виновен за високото й кръвно.
Дори и да гепиш въпросното релсово превозно средство, пак ти трябва наръчник за оцеляване, защото късно вечер по твоята линия се возят само луди за връзване, мъже и жени с вид на рецидивисти с дълъг трудов стаж и групички тийнове като теб, тръгнали да си търсят белята по нощите.
Правилата са прости, точно като при преговори с терористи – гледаш да не се набиваш на очи, избягваш пряк зрителен контакт и ако си момиче, желателно е да си някъде близо до ватмана. Ако спазваш тия правила някак се добираш до вас здрав и читав и махаш за „чао“ на релсовото. Други няма, до утре сутринта в пет.
Обаче годините се търкалят една подир друга и вече гледаш на тийновете и цъкаш с език на простотиите им. Не отива на добре тая младеж, хич не отива на добре… Имаш книжка вече, и МПС имаш, ама от време на време и на тебе ти се иска „като бял човек“ да отидеш на заведение за пиене (а не до щанда в супера по време на ежеседмичната моторизирана магазинна обиколка). Обаче това далеч не е лесна работа, защото нощният транспорт не води до блокхауза ти, а таксито до вас струва колкото бъбрек на черния пазар.
В твоята посока, естествено, хора няма, защото не си се родил в някой панелен комплекс, така че разчиташ отново на НЕГО. Трамваят, разбира се! Чувството да си първия, който става от купона не е от най-готините на планетата, особено защото се чувстваш като тийнейджър с родители-нацисти, ама успешното прибиране до вас иска жертви. Ако искаш да си гъзар и да се върнеш до вас с такси, слагай още двайсет кинта отгоре на бюджета, за да платиш на таксиджията. Ако някой изобщо се навие да те качи, щото „къв обратен курс ше фана от тва село ся?“. Какъв, наистина, в два през нощта? Единственият обратен курс по това време е от студентски град и хващането на трипер пак е по-вероятно, но таксиджиите си знаят. Ние, простосмъртните, няма как да разберем…
Та, решавам аз да изпълзя от бърлогата си и да изляза да пийнем по бира с една приятелка една вечер. Вчера, ако трябва да съм точна. Хвана ме тя на къс пас с въпроса „имаш ли планове тая вечер“ и аз си признах честно и без бой, че нямам. Речено-сторено и след три часа двете се озовахме гушнали чашки с огнена вода в едно столично заведение. Какво са си говорили героите не е важно, екшънът започва след това.Решаваме ние да си ходим – не че нещо, ама и от заведението ни дават зор – и под дъжда, подтичваме ние, хилим се и си приказваме. Дестинацията – моята заветна трамвайна спирка, където ще чакам последното релсово за моя край на галактиката.
Сбутваме се ние под козирката на спирката заедно с други закъснели четници и чакаме. Според чичко Гугъл, трамвай няма, ама на таблото светят някакви си 25 минути, така че решаваме, че Гугъл е сбъркал и продължаваме да си приказваме. Времето минава неусетно, аз се сдобивам с още слушатели на откачените си истории – ако не знаете, аз говоря по същия начин, по който и пиша – и две минути преди трамвая да дойде, приятелката ме оставя и поема към метрото с чиста съвест. Зер, ще ме достави у дома здрава и читава.
Седя аз под козирката, чакам си трамвая и в един момент голямата зелена краставица се задава. За хората, които не са от София, не се хилете, това не съм го измислила аз, просто на един конкретен вид зелени трамваи всички им викат така. Та, задава се моята каляска, обаче греда. Най-отпред нагло се хили надписа „за депо“. Псувам на всички езици, които знам и отново проверявам в Гугъл. Ами да, последният трамвай за нас е минал в единайсет без десет. Следващ ще има… утре сутрин в пет. Лошо табло на спирката, лошо! Как ме излъга, гадината! Защото тоз трамвай верно минава през спирката, обаче не стига до нас, а хитро се отклонява някъде за депо и ще ме зареже по средата на пътя. На място, от което няма да има какво друго да си хвана, защото по някаква изключително кретенска вселенска логика, транспортът към моя квартал (и съседните такива) е отрязан с два часа по-рано, отколкото на привилегированите панелни комплекси. Като не ти харесва, отивай да живееш в панелка и не ми се обяснявай, сигурно си мислят от общината. Пускам една псувня по техен адрес и по адрес на СКГТ-то, за адреналин.
Поглеждам си часовника и в главата ми започват да се въртят какви ли не криминални сценарии. Последният трамвай за нас, който изобщо мога да хвана, ще мине в дванайсет без деветнайсет през друга спирка, до която някак трябва да се добера. А часът е единайсет и двайсет и пет…
Псувам отново и със спринт достоен за Юсеин Болт се бухвам в метрото. Когато няма какво друго да помогне, софийският метрополитен е насреща. Иначе няма как да прекося половината град. Заставам на перона и започвам да снова като нервен баща пред родилното и да броя секундите. Имам шестнайсет минути да се завлека до другата метростанция, да спринтирам до спирката и да хвана трамвая. Не го ли направя, оставам насред огромната индустриална пустош, на два часа и половина път пеша от вкъщи, без друг градски транспорт, който да върви или да мога да хвана до където и да е.
Минутите се нижат бавно-бавно на перона и аз започвам да кроя план Б, защото някак не ми харесва идеята да маам гащи сама посред нощ покрай пустите индустриални халета в тая част на града. Не за друго, ама покрай някои от тях и Ван Хелсинг не би искал да минава вечер. Имам шестнайсет минути, смятам аз на ум, значи за да минем през пет метростанции ще ми трябват поне осем от тях. Остават осем минути. Обаче проклетите трамваи обикновено не идват по разписание, продължавам аз с бакалските сметки, така че трябва да намеря начин да съм на спирката поне три минути по-рано. Значи ме чака втори спринт, в дъжда и тъмното, по трамвайната линия.
Метрото идва и аз започвам да броя спирките. Вървим бързо и докато пътувам, отправям две-три молитви трамваят да позакъснее мъничко, че да го хвана. Иначе, ще трябва да хвана последния влак за центъра и да търся такси. Защото от тоя район такси не бих тръгнала да си хващам. Освен ако не искам да се озова в полицейската сводка на следващия ден. Че имам пари за таксито този път, имам, обаче някак не ми се занимава, защото ще се прибера бая късно.
Когато стигам заветната метростанция, адреналинът ми вече може спокойно да поиска право да гласува на следващите парламентарни избори, защото на килограм живо тегло е повече от мене. Газ към спирката и пулене в поредното предателско табло. Три минути до трамвая. Дано този път да не е грешка, че ей сега я втасах.
Крача аз напред-назад по спирката и се опитвам да не разсъждавам на тема криминални сценарии, които ми навява това място насред нищото. Най-близката цивилизация е на пет минути път пеша и не изглежда много цивилизована. Със същия успех по-добре да спра някой нощен влак на близката жп линия.
Трамваят идва, със закъснение и се мятам вътре с удоволствието на пенсионер набарал 80% промоция в някой магазин. Вътре празно и зловещо, добре поне че осветлението работи. Обаче пак зловещо бре…Аз, като добро дете, се набивам възможно най-близо до ватмана (без да му преча да кара де) и започвам да зяпам. Скучно ми е и трябва да правя нещо. А като ми е скучно какво правя? Снимки.
Стъклата на трамвая са запотени, последният трамвай в обратната посока ги осветява толкова страшно, че само чакам да се появи Еркюл Поаро и да започне да разсъждава. Щраквам няколко снимки и прекарвам остатъка от пътя до вкъщи в обработката им по най-страшния и зловещ film noir начин и в съчиняването на тая история.
Когато най-накрая врътвам ключа на входната врата, осъзнавам колко съм одъртяла за подобни адреналинови бомби. Последният път, когато така екстрено си хващах последния трамвай, беше в деня на първия ми държавен изпит. Обаче тогава бях твърде почерпена, за да ми пука…
Та, ако искате чист и неподправен адреналин и незабравимо ърбън преживяване, приемам резервации.
Comments