Дойдат ли празниците, в мозъка на българина се загнездва едно червейче. То е много досадно и не спира да дълбае мозъка на всеки що-годе съзнателен индивид и повтаря "купувай, купувай, купувай". Стига се дотам, че червейчето ти пробива дупка в мозъка с пиленето си и вземеш, че му се вържеш. Тогава се тръгва на лов. Може цяла година да го караш на боб с наденица, обаче точно за празниците само трюфели и синьо сирене, гарнирани с Шато не-знам-коя-година.
Не че има нещо лошо да разпуснеш малко по празниците, или да си купиш деликатеси, напротив. Аз не правя изключение, точно обратното. Обаче, явно не-ходенето да пазарувам по празници в тарапаната последните три години ме е превърнало в някакво извънземно, което гледа какво правят другите жители на планетата Земя в потрес.
Датата е трийсети декември и аз, като ранобудно и раносетило се двуного, решавам, че баш днеска е идеално да ходя и да претараша два-три магазина за най-милото по празниците. МЕЗЕТАТА. Не знам за вас, ама аз новогодишна трапеза без луканка, суджук и някое сирене с подправки не си представям. Не че не може без тях, дупе знае две и двеста. Просто с тях ми е по-празнично. А от чисто прагматична гледна точка, в новогодишната нощ повечето хора мезят и пийват и чакат Новата година.
Затова тръгвам на абордаж, въоръжена с много търпение и свободно време и се упътвам към Супермаркет 1. За да нямаме продуктово позициониране, няма да говорим с имена, а с номера, нали, да не стане беля някоя.
Та, Супермаркет 1 е известен с добрия си асортимент от хубави кашкавалоподобни сирена, които са прекрасно мезе за какъв да е алкохол от гроздов произход, така че вместо да си губя времето с мотане, се запътвам право натам.
Ще купувам аз сирена, ама друг път - през стъклените стени виждам опашка от по трийсет души на каса и някак решавам, че кожата ми е по-ценна от две-три опаковки сирене, така че продължавам към Супермаркет 2. Там бонусът е, че освен хубави сирена, има също толкова хубави мезета и още по-хубави салати на грамаж. Точно като за мен.
Откъде да знам, че отивайки там, ще стана герой от произведение на Вазов? На паркинга е нещо средно между Пирея по време на стачка на фериботите и паркинг на мол на черен петък. Подсмихвам се злобно и се поздравявам за няколкото капки здрав разум и шубе, заради които не съм довела многострадалното МПС в тоя ужас. То ще ми е благодарно, че не са го задрали случайно прелитащи колички, сигурна съм.
Влизам вътре, добирам се с лакти до една кошница и почвам да си проправям път в тълпата. Човек ще каже, че са обявили ден, в който всички стоки в магазина са безплатни, затова е тарапаната. Буквално няма къде да стъпиш, а стълпотворението от пишман "шофьори" на колички и кошници е потресаващо. Обаче аз съм стар супермаркетски вълк, така че умело лавирам между щандовете, промоциите, кибиците и препълнените потребителски кошници към основната си цел - витрината с мезета, сирена и други глезотийки.
Обичам Супермаркет 2 именно заради тая витрина и съм подготвена да почакам на опашка за нещицата, които са ми вкусни. Обаче не съм подготвена за тая хекатомба. Пред частта с мезетата чакат поне 40 души, които стратегически използват количките си като телена ограда, сакън да не ги пререди някой. Всички се бутат, ръмжат като гладни канибали и те гледат на кръв.
Лошата новина е, че точно днес дамите, които отговарят за витрината са решили много подло, подобно на професор на изпит, да си го върнат кармично на всички ония, които са се държали гадно с тях през годината. Така че опашката почти не мърда.
Отстрани на опашката, точно като на старите снимки от Втората световна война, се виждат "цивилните" - дечурлига, които подскачат напред-назад и подвикват какво искат, съпруги, които сноват като шевни машини между благоверния (пардон, количката МУ) и щандовете с това и онова, както и отчаяни от живота хора, които домашните им са зарязали по средата на тая тарапана и не могат да се намерят сред глъчката.
Ако Вазов беше жив да види това чудо, сигурна съм че би забил нещо от сорта на:
"грабвай пастърмата" - някой се изкряска
и гладни клиенти хвръкнаха завчаска.
Кат лъвове поскат последно филе
Не пипай, че пробваш ли - ше се мре..."
Понеже някак нямам излишни крайници и не мога иначе да оцелея в битката за мезетата, започвам да се придвижвам стратегически из минното поле . Вземам каквото видя, когато видя и гледам да не преча на двойки, които си крещят едни на други, че еди-кое-си нещо е много скъпо, свършило или имат още еннайсе неща за купуване. Не за друго, ами такива индивиди са подготвени за бой, ако се налага, за да се доберат до заветното нещо.
Мотам се аз из Супермаркет 2, кошницата ми е наполовина празна, но пък доволно напълнена с нещата, които търсех (и още няколко, които забърсах за всеки случай), а количките около мене са като ТИР-ове с ремарке. Клатушкат се застрашително на завоите, а когато ги наредят на касата, заемат лента и половина. Дотолкова, че започваш да се чудиш тия хора цяла рота ли ще хранят, или са в състояние на временна безпаметност.
Блъсканицата е безумна и в един момент започвам да се чудя, защо всичко живо е излязло да пазарува в деня прези 31-ви? Преди истинският ужас и празните рафтове, като от апокалиптичен филм, бяха именно от тая заветна дата. Тогава можеше да обикаляш цяла София, само и само да намериш едно елементарно нещо (като цедено кисело мляко) и пак да не го намериш. Имаше една заветна Коледа преди три години, когато дори месо нямаше откъде да се намери. Ужас и безумие.
Докато сега, прИмоция - ден по-рано, същата работа. Определено беше неприятна изненада, но новогодишната трапеза иска жертви. Дори вече започват да се виждат празните апокалиптични рафтове, а служителите са вдигнали ръце, отбраняват се с каквото им падне и общо-взето се крият по ъглите, че току-виж смяната приключила с някоя отхапана ръка.
Поздравявам се за успеха при битката и гледам да охранявам кошницата и да не я оставям без надзор. Зер, може някой да ме издебне и да си вземе нещо от вътре, всякакви хора има. Нареждам се на трийсетата отворена каса и някак дочаквам заветния момент на плащането. Битката е приключена, опълченците са успели да награбят, каквото е трябвало.
Връщам се вкъщи и оставям гордо "улова" в хладилника. Справила съм се с най-трудната част, но на следващия ден - баш преди Нова година - ме чака още един поход, този път с по-лека мисия.
Около обяд на следващия ден, 31-ви декември сиреч, се отправям към Супермаркет 3 с цел набавяне на другото изконно българско нещо за празника - пиячката. Понеже тежи като слон, то е отложено за последния момент, защото не съм състезател по вдигане на тежести. Така че мъкна нещата разделно. За МПС-то дума не може да става, защото всеки един супермаркет с читав паркинг вече е в ръцете на Хуните, а на мене крака, ръце, брони и огледала не ми се губят.
Така че тихо и кротко се отправям към супера и съм шокирана. Апокалипсисът явно е отложен. Има хора, не е празно, обаче ги няма празните рафтове. Дори хората не са Опълченците, а просто навалица в пет следобед в работен ден. Оставям останалите покупки в едно шкафче - каква нова година без нов календар, егати? - и влизам, но ме гризе едно червейче в главата за това шкафче. Бия шут на червейчето, взимам една кошница и почвам да пълня по списък.
Разминаването е трудно, но аз съм професионален шофьор на кошница, така че се минаваме бързо и безболезнено. На касата плащам, нарамвам четирите торби (с общо тегло към 40% от живото ми тегло) и се отправям към шкафчето. А там ме чака тесла, пардон, код. Видите ли, проклетията нестрашна, взела, че се прецакала. Ти въвеждаш код, системата казва "не", ти пак въвеждаш код, системата пак казва "не" и така до безкрайност. Изтормозеното шкафче също си го връща кармично на всички ония, които са го блъскали, дърпали и ритали през годината и аз опирам пешкира. Двайсет минути и двама служители на охраната по-късно, вироглавото и твърде свободомислещо шкафче е отключено и мога да си взема нещата, та се отправям към вкъщи с улова.
Часът е към четири следобед, улиците са празни, здрачът бавно пада и скоро ще настъпи Новогодишната нощ. Обаче мене ме чака нова разходка - този път до Супермаркет 4, защото точно пък това вино, което ми е легнало на сърцето го нямаше в Супермаркет 3. Затова, нали имам време, търпение и съм калена в няколко супермаркетски битки вече, юруш натам, белким го намерим!
Отивам към Супермаркет 4 с ясното съзнание, че ако тука е претъпкано, вероятно ще трябва да си изляза, но О, ЧУДО! Хора има, но е доста спокойно и дори има стока от "дефицитната". А моето вино е на прИмоция. Гушвам си го и хуквам към касата с усмивката на котка, която току-що е докопала златната рибка.
Браво на мене! Оцелях като опълченец и набавих всичко необходимо за новогодишната трапеза. На Нова година ставали чудеса, бе! 🙂
Хората са казали, че не всеки ден е Великден, но можем да правим всеки ден нещо, което да ни радва. Така че дори и да не можем да ядем всеки ден ония неща, които си купуваме за коледно-новогодишните празници, със сигурност можем да си угаждаме повече. Животът е един и от нас зависи как ще го изживеем. Аз си мисля, че трябва да му се радваме, докато го имаме.
За много години!
Comments