Жана се обърна рязко и видя намусено старче с кутия за инструменти в ръка. От ония намусени старци, които се срещат в кое да е учреждение. Никой не знае какво точно правят, но постояно се мотаят в краката на всички. Възрастният мъж пред нея беше класически пример – бяла коса, набраздено от бръчки лице и дежурното намръщено изражение, все едно някой му е изял десерта. Беше навлечен с някакви работни дрехи, но в полумрака не можеше да каже нито колко са стари, нито колко са чисти.
Той размаха ръка към нея и тя видя, че държи гаечен ключ.
- На вас говоря! Какво си мислите, че правите тук?
Жана реши да каже истината:
- Аз след момиченцето…
Старецът се намръщи.
- В котелното е забранено за външни лица! За какви момиченца бълнувате?! Това са помещения само за персонала! Ще вземе нещо да се развали, после главният лекар на мене ще трие сол на главата! Напуснете веднага!
Младата жена се поколеба. Сигурна беше, че тук има дете. Не можеше да я остави просто така. Ами ако я заключеха сама вътре. Не.
- С мен имаше дете, господине! Тук е и просто играе на криеница! Нека първо я потърсим! Моля Ви!
Възрастният мъж си отвори устата да възрази и вече сочеше към вратата, но после въздъхна:
- Какво да ви правя, млади изкукали майки! Давайте да видим къде е дъщеря Ви!
Жана не тръгна да обяснява, че всъщност момиченцето не й е никакво, така че двамата наистина направиха кратък оглед около котела и тръбите. Нямаше нищо и никого.
- Трябва да кажа на Венчето да мине с парцала тия дни – извинително се обади мъжът. – Тоя прахоляк вече става много.
Сега, когато й го посочиха, Жана се вгледа. По целия под имаше дебел слой прах и мръсотия. Само по средата на коридора имаше пътека, където се ходеше най-често вероятно.
- Тя трябва да е тук, нека огледаме още веднъж! - тя вложи най-убедителния си тон в гова, но старецът се намръщи!
- Госпожа, никакви момиченца няма тук! Сама видяхте! Хайде сега не ми пречете повече, че ще си изгубя работата заради вас!
Той й махна да излиза и Жана заотстъпва заднишком. Сам мъжът започна да човърка нещо по котела, но не я интересуваше. Имаше чувството, че мястото изведнъж е станало два пъти по-мрачно и неприветливо и побърза да се върне в коридора за пациенти.
Зад себе си чуваше как старецът мърмореше нещо за невъзпитаните хора, които си пъхат носа където трябва и където не трябва. Младата жена съжали сто пъти, че изобщо е споменала за детето, но трябваше да е сигурна. Къде ли беше изчезнало? Сама беше видяла, че няма нищо, но децата не се изпаряват. Искаше й се да огледа още веднъж, този път със силен фенер, но не смееше да се върне обратно при стареца.
Толкова категоричен беше, че няма нищо, че Жана започна да се чуди дали недоспалият й мозък не й е изиграл някоя лоша шега.
Обратно в коридора с кабинетите вече беше шумно и на Жана й се стори, че е с няколко градуса по-топло. Покрай затворените врати се беше наредила опашка от чакащи. Тя тръсна глава и реши да провери дали доктор Петрова не е дошла вече на работа. Минаваше девет и половина, вече трябваше да е дошла. Вратата обаче продължаваше да е заключена, а на пейката пред кабинета не се виждаше нито едно малко дете.
Жана не издържа и вдигна телефона:
- Ало? – дочу уморения глас на доктор Петрова от другата страна на линията.
- Доктор Петрова, Жана Ефремова съм, нали се разбрахме да се видим днес?
От другата страна настъпи тишина и Жана усети как започва да й прикипява. Нещо тук не беше наред. Докторката помълча още малко и накрая се предаде:
- Здравейте, Жана. Прощавайте, не си спомням. Нещо с Оги ли е станало?
- Не, не, Оги е добре, на градина е. Просто се разбрахме да се видим и да поговорим тази сутрин преди началото на смяната Ви!
- Кога сме се разбирали? – попита учудено лекарката и Жана чу шумолене на листи.
Жана усети как вече започва да се изнервя. Бива ли така да връзваш тенекии на хората? Вярно, доктор Петрова беше заета, имаше много пациенти, но едва ли й звъняха постоянно по този начин. Освен това сама беше предложила да се видят.
- Кога точно сме говорили вчера, казвате? – попита лекарката и Жана чу как още хартия се обръща.
- Вчера, вярно беше единайсет вечерта, но обещахте…
Още шумолене на листи и Жана можеше да се закълне, че вече чува и някакво мърморене.
- Съжалявам, Жана, нямам нищо записано – отговори лекарката след малко. – Чакайте да си проверя обажданията.
Разговорът прекъсна и Жана остана да чака. Сигурна беше, че е набрала лекарката вчера. Даже беше убедена, защото съпругът й после й се скара, че занимава жената с глупости. След малко телефонът й иззвъня и лекарката каза:
- Съжалявам Жана, нямам регистрирано такова обаждане. Не и от вашия телефон. Сигурна ли сте, че от този номер е било позвъняването?
- Напълно, дори помня как се чудех дали да позвъня.
- Странно – Жана чу затваряне на нещо тежко, като книга от другата страна на линията. - Станалото-станало – гласът на доктор Петрова вече се чуваше по-близо и й мина през ума, че преди е била на високоговорител. - Сутринта няма да мога, защото имам адреси, но ако искате, да се видим следобед?
Младата жена примигна и се намръщи. Сигурно дори на докторката не й се занимаваше с тези глупости вече, само тя беше започнала сериозно да се побърква.
- Няма проблем, доктор Петрова, вече няма нужда.
- Сигурна ли сте? Да не е нещо с Оги? Няма проблем да поговорим, дори да е нищо. Така ще сте по-спокойна.
- Не, не, просто вчера май твърде много съм се притеснила.
Жана смънка някакво пожелание и побърза да затвори. Сигурна беше, че лекарката я е пратила за зелен хайвер. На излизане от поликлиниката се разрови в телефона си. Ето, обаждането до градината, че ще отидат малко по-рано. Ето позвъняването на мъжа й, да не забрави да провери изключено ли е всичко преди да тръгне на работа. Ето тук позвъняването на майка й вечерта в девет. Обаче между сутрешните обаждания и разговора с майка й нямаше нищо. Абсолютно нищо.
Тя спря на входа на поликлиниката и продължи да рови. Не, нямаше обаждания. Нищо.
Сигурно полудяваше. Жана тръсна глава и си наложи да спре да мисли за това. Колкото по-малко си мислеше за „Мими“, толкова по-добре. Вече дотам се беше докарала, че да й се привиждат деца в празни коридори. Ужас! Тя тръгна към близкия супермаркет с твърдото решение тези глупости да спрат тук и сега.
Само че се оказа много по-лесно на думи, отколкото на практика.
През следващите няколко дни Оги не спираше да говори за „Мими“ и да я поздравява на отиване в градината, а Жана полагаше всички усилия да не му обръща внимание. Съпругът й, напротив, смяташе, че синът им ще стане я писател, я актьор с такава фантазия и се радваше, че детето им се показва даровито. Затова с хумор и охота изпълняваше прищевките на детето.
Жана не спираше да прехвърля на ум онова, което Оги казваше и един ден стигна дотам, че реши да провери доколко синът й си измисля. Всеки път повтаряше, че „Мими“ учи в една градина с него. Толкова беше убеден, че след известно време Жана престана да си мисли, че момченцето си съчинява. В крайна сметка, приказките му бяха повлияли дори и на нея да види детето в коридора, нали така? Така че, срам-не срам, си записа час при директорката на детската градина.
С жената се познаваха откакто Оги беше тръгнал на градина и бяха в добри отношения, а и лелките вече бяха започнали да забелязват странното му поведение. Така че като спомена „Мими“ по телефона, получи среща за първия свободен ден, т.е. същия следобед. Едва дочака момента.
Поканиха я в кабинета на директор Близнакова, най-голямото и хубаво помещение в цялата градина. Тук, за разлика от коридорите, нямаше шарени картинки, нито разноцветни мебели за малки деца. Беше обзаведено с вкус и пари и точно отразяваше аристократичните маниери на своята обитателна. Посрещнаха Жана с топъл липов чай и курабийки, въпреки че се беше вмъкнала в графика.
Госпожа Близнакова беше достолепна дама към шейсетте, от която лъхаше достойнство. Жана никога не я беше чула да повишава тон на никого, дори на най-немирното дете, винаги говореше на „Вие“, дори с персонала и се държеше с малките си възпитаници като с големи хора. Децата я обожаваха, родителите я уважаваха, а всеки път когато се срещнеха, Жана й се възхищаваше. Искаше един ден и тя да изглежда толкова спокойна и поддържана и да всява същия моментален респект у хората със самото си появяване.
Не вървеше да започне да разпитва от вратата, така че след като поговориха за времето, за това колко бързо растат децата и как трябва да им се радваме, докато са малки, Жана най-накрая изплю камъчето:
- Извинявайте, че така почти без предупреждение дойдох, но наистина много се притеснявам за Оги. Тази игра на въображаем приятел отива твърде далеч. На всичкото отгоре, убедено твърди, че момиченцето, Мими, учело тук. Представяте ли си?
Жана очакваше госпожа Близнакова да се изсмее, но вместо това, тя само кимна.
- Госпожа Александрова ми разказа още на следващия ден, когато видяла сина Ви да маха на празното пространство в двора. Детето говори за момиченце на неговите години, със зелено яке, тъмна коса и сини очи. На всички е разказвал вече.
Преди да е започнала с тирадата как малките деца живеят в свой свят и ние трябва да уважаваме личното и пространство, или други подобни, Жана реши да обясни:
- Не ме разбирайте погрешно, не съм някаква вманиачена майка. Просто дори личната му лекарка казва, че викат на това нещо „духчето от сутерена“ и че от време на време по някое дете разказва за нея. Обаче Оги не спира, дори вкъщи я вижда и вече започвам да се притеснявам.
Жената от другата страна на бюрото изхъмка и се намръщи.
- С какво мога да помогна? Ако искате, работим с няколко много добри детски психолози. Оги наистина е малко по-стеснително дете, може би...
Пак се започваше с детските психолози. Младата жена енергично поклати глава.
- Не, не, не мисля, че се налага. Оги наистина е малко по-свит, но аз бях същата на неговите години. Мисля, че един разговор с непознат човек, пък бил той и психолог, може да го травмира допълнително. Дори това, че има въображаем приятел не ме притеснява толкова, колкото нещата, които казва за това момиченце. Някои от нещата бих отхвърлила като измислица, но за други не мога да разбера откъде може да ги е дочул.
Госпожа Близнакова се подпря на бюрото.
- Като например?
За малко от устата на Жана не се изплъзна „дори аз видях момиченцето веднъж“. На Оги можеше и да му е простено да вижда неща, които не съществуват, но нея със сигурност щяха да я обявят за луда. Тя се напрегна да се сети за факт, който наистина беше проверила като верен и тогава й просветна.
- Ами, няколко пъти на път от градината сочи един комплекс магазини и твърди, че Мими живеела там. Първоначално не му обръщах внимание, детски приказки. Обаче след като на няколко пъти обясняваше какви хубави сладоледи имало в сладкарницата долу, се притесних, защото там сладкарница няма. Само че когато разпитах работещите там, се оказа, че на мястото е имало кооперация преди двайсетина години и наистина е имало сладкарница на партера. Откъде Оги може да знае това? – Жана поклати глава. – Наистина не разбирам. Ние не ходим да пазаруваме там, а и ме съмнява да го е дочул от лелките в градината.
- Разбирам Ви, но не съм сигурна как мога да бъда от полза в случая.
Сега или никога! Имаше още само няколко минути преди директорката тотално да изгуби интерес към нея и да я отпрати като истерясала майка. Жана си даваше сметка колко нелепо ще звучи, но просто трябваше да разбере:
- Дойдох при вас за да проверя още нещо, което Оги убедено твърди. Според него, тази Мими учи в градината. Затова се чудех, дали някога не е имало момиче с подобно описание тук. След като никой друг не я вижда, значи едва ли е дете на неговите години. Знам колко абсурдно звуча, но…
- Госпожо Ефремова, успокойте се!
Директорката се пресегна през бюрото и я потупа по ръката. Жана си позволи да изпусне въздуха, който несъзнанателно беше задържала.
- Когато Оги започна да говори за тази Мими и ние се усъмнихме. Дори преди да се обадите и направихме собствено проучване. Разбирате, не можем да оставим децата да се връщат у дома и да говорят как някое от другарчетата им разказва за неща, които не вижда.
Аха, ето къде била работата! Жана се напрегна! Май беше направила грешка, че дойде!
- Синът ми няма проблеми!
- Никой не твърди нещо подобно – директорката махна с ръка. – Просто трябваше да проверим сред целия персонал кой какво е чул и видял. Така попаднахме на много странен факт. Една от по-възрастните служителки разказа, че преди десет години и друго дете, точно като вашия Оги, е говорело за Мими постоянно и че има нещо в нашите архиви. Така попаднах на това.
Жената извади една стара оръфана папка „ДЕЛО“ и я подаде на Жана.
- Вижте сама! Ние също бяхме шокирани.
Младата жена разгърна. Първото, което видя, беше видя купчина листи, първият от които беше снимка от „лично дело“ на дете, записано в градината. Когато се вгледа в лицето, потръпна. Същите сини очи и къдрава черна коса.
- Това е…
- Мими Симеонова – отговори вместо нея директорката. – Родена през 1989 година, записана тук през 1993-та, доста късно даже. Била е на пет, когато са се преместили тук, така че е вписана в групата допълнително.
Жана се вгледа в документите. Беше попълвала подобни бланки, когато записваха Оги. Виждаше ЕГН-то на детето, адресът и така нататък.
- Защо ми показвате това? Не е ли забранено.
Другата жена се намръщи.
- Нямам навика да показвам личните дела на възпитаниците си на трети лица. Това тук е огромно изключение, защото искам да Ви покажа, че синът Ви не си измисля. Момиченцето, което вижда, съвпада изцяло с описанието на това дете, Мими Симеонова. Каква трагедия само е било, каква трагедия!
Жана примигна.
- Не Ви разбирам…
Нейната събеседничка протегна ръка и младата жена покорно предаде папката с документите. Вече не се усмихваше – между очите й се беше появила огромна бръчка.
- Разбирате ли, това е най-трагичният случай с възпитаник на градината! Мими е останала завинаги на шест. Шест и половина, ако трябва да съм точна – каза тя след кратка справка с документите в папката.
- Но… как?
Госпожа Близнакова просто сви рамене и прибра папката в някое от чекмеджетата на бюрото си.
- Разбирате ли, по онова време нравите са били други… Трябвало е да отиде в поликлиниката, същата като вашата, между другото, и тогава с майка й се скарали. Мими мразела да ходи там, защото нямало с кого да си играе и когато майка й отново я оставила сама, докато работи…
Нещо в съзнанието на Жана прещрака. Едно малко момиченце, което се клатушка напред-назад и я пита „Ще си играеш ли на криеница с мене? Докато мама ме вземе?“
- Докато работи ли?
Директорката кимна.
- Да, госпожа Симеонова е била травматолог там. Преместили се в София от Добрич година преди Мими да бъде записана при нас. Аз тогава бях помощник възпитателка, виждала съм майката само бегло. Сама жена, без съпруг и подкрепа, как се е справяла, само тя си знае – тук госпожа Близнакова поклати тъжно глава. - Оставяла е детето да се гледа само, на практика, по коридорите на поликлиниката. Докато си играела на криеница, Мими попаднала в някакво служебно помещение към парното и без да иска се заключила вътре. Стари ключалки, знаете как е.
Беше ред на Жана да кимне. Веднъж Оги така се беше заключил в банята им, та съпругът й се наложи да избива бравата.
- Детето изглежда било много самостоятелно, така че майка й се усетила, че я няма едва в края на работния ден.
- Но как е възможно…
- Било е друго време, госпожо! Накратко, след като Мими се скрила в онази стая, котелът на парното дефектирал и явно е започнало да се пълни с горещ въздъх. Тогава са имали локално парно на нафта. Парнаджията е бил в болничен оня ден, та никой не се е усетил преди сградата да изстине съвсем. Било пролет вече, разбирате ли? Намерили Мими вече с тежък топлинен удар, свита на кълбо в стаичката…
Директорката изтри очите си с ръка и продължи задавено:
- Майка й не можа да понесе загубата и изгубила разсъдъка си. Все повтаряше, че детето я попитало за последен път „защо не си играеш с мен“, преди да изхвърчи от кабинета да си играе само. Това е истинската история на „духчето“, за което Ви е говорила доктор Петрова. Как ми се иска наистина децата да си измисляха и да нямаше такова дете.
Жана примигна и отвори няколко пъти уста да каже нещо, но думите не идваха. Момиченцето, което беше видяла. Помещенията, от които я бяха изгонили. Възможно ли беше…
- Но тогава, то не е…
- Точно така, синът Ви вижда призрака на починало дете – довърши директорката вместо нея. – Други преди него също са го виждали, така че не е сам в това и е напълно нормално дете. Просто малко по-отворено към света. Но не се тревожете, съвсем скоро, когато стане на седем, няма дори да помни. Имаме много такива случаи.
Жана би минала без тази „отвореност“ на драго сърце. Искаше си веселото момченце, което я изнудва за сладолед, тича и скача, а не малкото човече, което маха в празното пространство и ръси неща, които няма откъде да знае.
- Обаче защо? Защо този призрак, ако допуснем, че наистина призраци съществуват, се появява на децата?
Госпожа Близнакова тръгна да налива още чай в чашите.
- Старите служители на градината смятат, че детето си търси другарчета за игра сред ония, които са му връстници – отговори директорката без да отделя поглед от чашата, която пълнеше.
Жана изсумтя. Даде си сметка, че май когато са записвали Оги е трябвяло хубаво да проучат мястото. Не й харесваше това отношение - все едно да си играеш с дух е най-нормалното нещо на света. Директорката я потупа по ръката и тя подскочи.
- Госпожо Ефремова, няма от какво да се притеснявате! Просто участвайте в „играта“, когато Оги Ви въвлича и не се опитвайте да му обясните, че това е невъзможно. Децата виждат повече неща от нас, понякога.
Жана кимна. Не би посмяла да обясни, че и тя самата беше видяла детето. Двете допиха чая си в почти пълно мълчание и съвсем скоро Жана се ръкува с жената.
- Благодаря Ви много! Успокоихте ме!
- Моля, това ни е работата! Просто изтрайте още мъничко и тя ще си отиде!
Младата жена се запъти към входа на градината като в транс, когато
отново чу детския смях. Някой се кикотеше зад гърба й. Тя се обърна рязко и видя мъничко момиченце. Същото момиченце от коридора на поликлиниката. Сега стоеше на плочките пред входа и й се усмихваше.
- Мими? – попита Жана и детето кимна усмихнато. – Защо…
- Вече знаеш – каза детето и Жана чу клаксон.
Обърна се рязко – някакъв таксиджия се опитваше да паркира и явно беше запречил улицата. Когато отново се обърна към градината, детето беше изчезнало. Тя седна на една пейка и обхвана главата си с ръце. Със сигурност полудяваше! Трябваше да се държи като рационален възрастен! Какви бяха тия приказки за духове и глупости! Ужас!
Оги щеше да излезе след около час, така че Жана посвети това време да приведе мислите си в ред. Нямаше да се даде на призрака на някакво дете, ако изобщо виждаше това! Кой знае, дали приказките на Оги не я бяха побъркали вече и не си въобразяваше.
Колко му е да си измисли образа на момиченцето? Оги не спираше да говори за нея. Плюс това, малките деца на определена възраст си приличат. Да, със сигурност си го беше измислила.
- Мамо, мамо! – Оги я подръпна за ръкава и Жана се сепна.
- О, кога си излязъл, миличък?
- Ей сега, ама те видях, че си тъжна. Ще ходим ли за сладолед?
Младата жена се усмихна. Малкият пак я изнудваше, но този път щеше да му угоди. Имаше остра нужда да се почувства като обикновена майка, която угажда на детето си и е здраво стъпила на земята. Тя стана и подаде ръка на детето.
- Ще ходим! Защо пък да не отидем!
Двамата с Оги тръгнаха към улицата, но точно преди да излязат на тротоара момченцето спря и помаха назад. Жана извъртя очи и се помоли възможно най-бързо това да приключи. Дано госпожа Близнакова да беше права и тоя призрак, или въображаем приятел, или каквото там беше, да оставеше сина й намира.
- Мамо, Мими ти казва „чао“ – избърбори Оги и младата жена подскочи.
- Ама как така?
- Така – сви рамене детето, - каза, че вече няма да може да идва да си играем и ти благодари.
- На мен? Защо?
- За гоненицата – Оги се намръщи. – Каква гоненица? Аха, казва, че ти знаеш!
- Моля – промърмори Жана и не повярва сама на ушите си.
Говореше си с призрак през сина си… Със сигурност имаше нужда от повече сън и почивка! И чаша вино, или пък две.
Тя поведе детето по улицата и се закани този уикенд да остави Оги на майка си. Имаше нужда от почивка иначе не призраци, а еднорози щяха да почнат да й се привиждат.
Повървяха мълчаливо и Оги подскачаше около нея.
- Мамо?
- Да?
- Мими ми каза и друго нещо, ама ме беше срам пред другите в градината да ти кажа!
Жана се закова на място. Пак Мими! Нямаше ли да се отърват от това най-после! Нали уж беше казала „чао“.
- Какво ти каза Мими?
- Че имам най-добрата майка на света, която много, ама много ме обича.
Оги каза това сериозно, като възрастен. Преди Жана да успее да отговори с нещо или да го целуне, той продължи:
- И че моята мама ме обича повече, отколкото нейната я е обичала. Затова сега щяла да си намери майка. Това не го разбрах много…
В съзнанието на Жана се мернаха думите на директорката, която обяснява, че майката на Мими е полудяла. Тя коленичи пред сина си и го прегърна силно.
- Няма нищо, миличък, важното е, че всичко е наред! Ще ходим ли за сладолед?
- Даааа! – изписка детето и двамата се упътиха към сладкарницата на ъгъла.
Само че преди да влязат, на Жана й се мерна някаква дребна фигурка с къдрава главичка и зелено яке, която надничаше измежду напаркиралите коли. Посегна да разтърка очи и фигурата беше изчезнала.
Повървяха малко и Оги я дръпна за ръкава.
- Мамо?
- Кажи, миличък?
- Мими каза, че пак ще се срещнете преди да тръгне!
Тръпки полазиха по гърба й, но Жана се засмя и погали детето по главичката. Дано това да свършеше по-скоро.
***
След този случай, Оги повече не видя Мими и не махаше на празното пространство. Жана си беше отдъхнала, защото най-накрая детето й беше станало напълно нормално. Дори си намери приятелчета, истински дечица с нормални родители, и честичко оставаше да преспи у това или другото приятелче. Историята с Мими остана само спомен като за разказ от родителски форум, така че Жана реши да не се занимава. Права беше доктор Петрова.
След година Жана роди второ дете. Не беше планирана бременност, но когато видя теста, знаеше, че иска детето. Както казваха старите хора, Господ я беше благословил още веднъж, нямаше да го махне, я! Вярно, щеше да е малко по-сложно, но щяха да се оправят. Не бяха закъсали за пари, родителите от двете страни така се бяха зарадвали на второто внуче.
На бял свят се беше появило момиченце, красиво като капка. С нейната тъмна коса и сините очи на мъжа й. Оги беше на седмото небе и се въртеше около малката като кученце. Постоянно искаше да я разнася напред-назад, но Жана се страхуваше, че може да я изпусне. Наложи й се няколко пъти да обяснява, че бебето не е играчка и трябва много да внимава, но синът й изглежда много се радваше, че е батко.
Нали беше родила момиче, двете баби веднага предявиха претенции детето да бъде кръстено на тях. Даже се бяха наговорили да бъдело с две имена, и на двете кръстено, никоя да не се сърди. Жана се опитваше да им обясни, че името ще го изберат двамата с мъжа си и това не е котка или куче, но двете бяха непреклонни.
Накрая обаче последната дума имаше друг човек. Оги сам избра името на сестричката си и тропна с краче на двете баби, които нямаха какво да кажат и набързо капитулираха. Когато чу какво беше избрал, в главата на Жана звънна фразата „ще се видите отново“. От всички имена на света, Оги беше харесал едно за сестра си.
Мими.
КРАЙ
Comments