Само че на Оги изобщо не му омръзна. Точно обратното – измисляше си нови и нови неща. Всеки ден в градината махаше на „Мими“ и предаваше някакви неща, които уж му била казала. Жана слушаше с едно ухо, но вече толкова пъти й се беше налагало за маха за „здрасти“ на нищото, че започваше да се чуди дали не й се привиждаат разни неща.
Вместо да бъде игра за ден-два, „Мими“ се превърна в постоянна идея-фикс. Виждаше я в сладкарницата, в двора на градината, още два пъти й се плезеше пред лекарския кабинет. Мина седмица, после втора, но „Мими“ не си отиваше. Когато се стигна дотам, че „Мими“ започна да се появява и в дома им, младата жена започна сериозно да се притеснява. Оги искаше да слагат по още една чиния за „Мими“ на вечеря. Жана беше против, но съпругът й я придума да правят, каквото Оги иска, за да може по-бързо да се наиграе и да забрави.
Затова няколко вечери подред на масата имаше по една празна чиния за „Мими“. После Оги сякаш я забравяше и си искаше приказка за лека нощ, без дори да каже дума повече за момиченцето. До следващата сутрин.
Когато една вечер, Оги настоя да оставят лампата запалена, защото „Мими“ се страхувала от тъмното, Жана не издържа и се обади на доктор Петрова, за да си запише час за среща на другия ден. Това не можеше да продължава повече! Колкото и да уважаваше фантазиите и „света“ на сина си, както съветваха книгите за родителство, не можеше повече да бъде част от всичко това. Имаше чувството, че нещо с детето й не е наред, а заедно с това и тя, и съпругът й също полудяваха.
Лекарката изслуша тирадата без коментари и се разбраха да отиде веднага след като остави Оги на градина.
Жана едва дочака утрото. През цялата нощ се въртеше и имаше чувството, че чува топуркащи крачета в коридора. Дори накара мъжа си да стане два-три пъти да провери дали Оги не се е събудил и не иска нещо. Току-виж се опита сам да си налее вода от кухнята и събори нещо от сушилника за чинии. Щеше да се нареже! Всеки път съпругът й се връщаше без да има нищо, а на четвъртия път сама стана да провери детето.
Оги спеше като къпан и Жана се наруга за празната си глава. Тази „Мими“, беше почнала и на нея да мъти мозъка.
Рано на следващия ден, тя се упъти към поликлиниката и я намери подозрително празна. Вярно, беше по средата на месеца и в работен ден, при това лятото, нямаше ги обичайните опашки, но в сутерена беше напълно празно, без нито един ранобуден пенсионер. Кабинетът на доктор Петрова пък беше заключен, така че Жана седна да я изчака. Все пак тя сама беше разкарала жената преди началото на работния й ден.
В коридора беше леко хладно и Жана се уви в дънковото яке, с което беше тръгнала. Кой да ти предположи, че юни месец, ще е толкова студено тук долу? С какъв ум бяха направили детските кабинети на такова усойно място? Само от чакане можеше да се разболее човек! Дори коридорът не беше украсен като за деца. Сега, без хората и глъчката, на Жана й направи впечатление колко неприветливо е всъщност.
Тесните прозорци едва пропускаха ярката дневна светлина, така че в сутерена цареше полумрак дори по обяд. Грозните тръби по тавана, боядисани в бледозелено, не допринасяха за обстановката. По-скоро бяха като излезли от някой страшен филм. Младата жена се зачуди как децата не писват да плачат само при вида на това място. Всеки път, когато слезеше тук заради прегледите на Оги, тръпки я побиваха. Все едно мястото е враждебно и те отблъсква. Никога не беше обръщала внимание на предчувствия или разни други подобни, но това беше толкова натрапчиво усещане, че всеки път й костваше много усилия да се отърве от него. Сега тръсна глава и започна да прехвърля на ум какво има да свърши до края на деня. Това щеше да я разсее. За няколко минути наистина успя да потъне в мисли за купуване на продукти за вкъщи, чистене, пране и гладене. Но не за дълго.
Слънчевите петна от прозорците пътешестваха по балатума на пода, а доктор Петрова не идваше. Жана погледна часовника си, беше чакала повече от час. Коридорът продължаваше да е подозрително празен, но след малко дочу детски смях. Значи идваха и първите ранобудни пациенти. Толкова по-добре. Тъкмо да има друго дете, което да я разсейва от мислите за „Мими“ и странното поведение на Оги напоследък.
- Не можеш да ме хванеш, не можеш да ме хванееееш! – изви момичешко гласче и Жана се приготви да улови за дрешката някое хвърчащо дете, когато профучи покрай нея.
Със сигурност майката щеше да й е благодарна. Неведнъж бяха хващали Оги така. Тя се нагласи, но нищо не се случи. Тя почака малко, но не се появи нито дете, нито родител. Напротив. Кой знае, може пък да й се беше причуло. Покрай глупостите на Оги, и тя беше започнала от време на време да дочува разни неща. Като топуркането на крачетата вчера вечерта. Цяла сутрин мъжът й я подкачаше за това.
- Голяма съм глупачка – промърмори тя на себе си и стана да се разтъпче.
От седене краката й се бяха схванали вече.
- Хвани меее, хвани меее!
Детското гласче отново се чу, но този път не идваше от стълбите към партера, както предишния път. Вместо това, че чуваше от завоя на коридора, там където бяха последните три кабинета на общопрактикуващи лекари. Жана примига и се огледа.
Вярно, почти не беше спала вечерта, но възможно ли беше да е задрямала и детето да е минало покрай нея без да види? Беше чувала за хора, които спят с отворени очи, ама чак толкова? Не, сигурно й се причуваше. Тя тръсна глава, седна и затвори очи. Май наистина щеше да е добре да дремне малко, така и така нямаше никого тук. Тъкмо времето щеше да мине по-бързо. Когато се появеше доктор Петрова, щеше да я събуди. Лекарката беше напълно наясно колко малко спят майките, така че нямаше да тръгне да я съди.
- Защо не си играеш с мен?
Гласът беше толкова близо до нея, че Жана подскочи. Пред нея стоеше момиченце, мъничко момиченце с тъмна къдрава косичка и яркосини очички. Стоеше срамежливо пред нея и се клатушкаше наляво-надясно. Носеше зелено яке с някакъв много странен модел, който не й говореше нищо. А си мислеше, че покрай Оги вече е специалист в детската мода.
Отне й няколко секунди да формулира изречение:
- Да си играя с теб? А къде е мама?
Детето сви рамене.
- Мама е на работа и не може да си играе с мен. Каза да я чакам. Искаш ли да си играем?
През главата на Жана мина, че тая майка не е от най-съобразителните. Как може да оставиш толкова мъничко дете да се мотае само?
- Тук ли работи мама?
- Аха – момиченцето се ухили - ама постоянно работи и няма време за мен. Ще си играеш ли на криеница с мене? Докато мама ме вземе?
Жана кимна и се закани на ум хубавичко да си поговори с майката на детето, когато дойде да го вземе. Що за безотговорност!
Момиченцето плесна с ръчички.
- Ихаааа! Значи аз ще бягам, ти ще ме гониш!
- Нали беше криеница? – вдигна вежди Жана.
Малката хитруша май се опитваше да я работи. Момиченцето се усмихна палаво и се заклатушка напред-назад.
- Първо гоненица! Пу, ти гониш! – изкикоти се детето и хукна надолу по коридора.
Жана стана и се огледа. Останалите кабинети изглеждаха все още затворени. Къде можеше да е майката на това мъниче? Трябваше час по-скоро да я намери!
- Идваш лииии? – проточи детето и Жана видя, че наистина я чака на края на коридора и тропа с краче.
- Идвам, идвам!
Младата жена се направи, че тича и детето хукна пред нея с кикотене. Черните къдрички се развяваха, а малките сандалки шляпаха по балатума. Жана се замисли къде за последно е виждала момиченце, което наистина е облечено като такова – рокличка с бял чорапогащник и сандалки – а не като някаква фея, принцеса или други подобни.
Профучаха покрай вратите на останалите кабинети на етажа и Жана мерна с периферно зрение как няколко ранобудни старци клатят глави. Все едно те не са имали деца и не са си играли с тях. Нямаше време да им обяснява.
- Не можеш да ме хванеш, не можеш да ме хванееееш! – долетя пред нея и тя хукна да догони момиченцето.
Поне накрая на коридора щеше да я хване натясно, да я метне на рамо и да я заведе при майка й. Само че грешеше. Момиченцето я чакаше на прага на невиждана досега част от етажа.
Жана можеше да се закълне, че последната врата в края на коридора е винаги затворена, но точно сега зееше и детето се шмугна вътре с кикотене. Оказа се, че отвъд вратата има още един коридор с врати, същите като кабинетите, покрай които бяха минали.
Само че вместо балатума, на пода имаше мозайка, а осветлението беше повече от оскъдно. На тавана светеха две наполовина изгорели луминесцентни лампи, а стените май не бяха виждали освежаване от години. Жана потръпна. Ако другите кабинети й се бяха виждали зловещи, това беше съвсем нова степен на „зловещо“. Мястото изглеждаше запуснато и през главата й мина колко ли много микроби и ръждиви предмети сигурно има наоколо. Трябваше да изкара малката оттук възможно най-бързо.
- Ей, май не бива да играем тук! – подвикна тя и се сети, че няма представа как се казва детето. – Ей, къде си?
Беше погледнала само за миг встрани и детето беше изчезнало. Хубава работа, сега какво щеше да каже на майка й! Мястото изглеждаше странно, когато детето го нямаше. Все едно лампите светеха един-два пъти по-бледо.
- Къде си? Не те виждаааам! – проточи Жана в опит да спре треперенето на гласа си.
- Не можеш да ме хванеееееш! – доледя иззад завоя на коридора и тя хукна натам.
Този път тичаше с всички сили. Щеше да стигне малката, да я метне на рамо и да я изнесе оттук. Със сигурност! А когато намереше майка й, щяха да проведат един хубав назидателен разговор за това как не се оставя малко дете без надзор.
Жана стигна задъхана до края на коридора, но там нямаше нищо. Само огромен котел, вероятно на парното. Виждаше се термостат и някакви електронни джаджи. Дали пък не се беше провряла зад него? Тя се наведе да провери – зад котела и тръбите не изглеждаше да има много място, но от Оги беше научила, че децата могат да се наврат на най-невероятни места.
Около котела имаше прахоляк, но не виждаше стъпки в него. Къде се беше скрило това дете?!
- Ей, къде си? Не те виждаааам? – проточи тя отново, този път задъхано.
Детето се беше изпарило. Младата жена усети как тръпки започват да пълзят по гърба й. къде се беше запиляла малката? После й просветна - „Първо гоненица, после криеница“. Трябваше да е тук някъде!
- Къде сиии? Покажи се!
Не последва отговор. Жана усети как паниката я хваща за гърлото. Тя се завъртя и видя момиченцето да стои по средата на коридора, точно зад нея.
- Къде се беше скрила, а? – попита тя и посегна да я хване за ръката.
Детето отстъпи крачка назад и поклати глава.
- Сега вече знаеш!
- Какво да зна….
- Какво си мислите, че правите тук? – прогърмя глас зад гърба й.
Comments