- Оги, спри да се въртиш!
Жана дръпна сина си да седне мирно на пейката и се усмихна извинително на възрастната жена до тях.
- Извинявайте, днес е наистина много непослушен!
- Нищо, нищо, не е дете, ако не е палаво!
Жената посегна да го погали, но Оги се дръпна като котка и се покатери с калните обувки на пейката за тих ужас на майка си.
- Оги, седни долу! Не с обувките на пейката! – просъска Жана и тръгна да рови в чантата си за някакви кърпички, че да избърше, преди вече някой наистина да я е скастрил, че детето й е невъзпитано.
Синът й отказа да изпълни, каквото му се казва, така че Жана впрегна и последната капка майчина строгост в просъскването на:
- Огняне!
Оги, като всяко едно дете, което чува пълното си име от устата на мама, само когато е сгафило, на секундата слезе от пейката и застана на почетно разстояние. Достатъчно близо до нея, но недостатъчно, за да може да го улови. Хитро мъниче!
Жана въздъхна и се залови да трие калните локвички. Ама че дете! Иначе беше послушен и гласът му нямаше да чуеш, ама днес беше като шило в торба. Вярно, беше палав от време на време, ама кое момченце не е? Тя даже се радваше, че детето й обича да играе и да скача, вместо да се пули по цял ден в някой екран. Дори за неговата хиперактивност обаче, това си беше твърде много.
Не че на нея много й харесваше посещението при педиатъра, но просто Оги полагаше кански усилия всеки път да се държи отвратително. Толкова отвратително, че доктор Петрова да се откаже от тях с Държавен вестник. Жана можеше да се закълне, че синът й има някакъв пъклен план да прави глупости именно когато идват на контролен преглед.
- Сега сядай и стой мирен! – каза Жана и дръпна сина си да седне.
Детето обаче се запъна като малко шестгодишно магаренце, каквото си беше.
- Няма!
- Огняне!
Вълшебната думичка свърши своята работа и само след секунда Оги вече седеше до нея и риташе с крака във въздуха, понеже не стигаше до пода. Жана се подсмихна и се закани да натяква на мъжа си колко много синът му прилича на него, но само да минеше прегледът. Същата упорита муцунка, когато го накараш да прави нещо, което не иска. А казват, че децата не приличали на родителя от същия пол. Друг път! Сигурна беше, че съдбата наказва вироглавия й съпруг като му е дала дете със същия характер като неговия.
Дано по-скоро да минат на прегледа и да се махат оттук! Жана мразеше това място и имаше смътното усещане, че Оги също не харесва посещенията. Това нямаше нищо общо нито с професионалното отношение и вечната усмивка на доктор Петрова, нито с това, че Оги боледуваше сравнително рядко.
Кварталната люлинска поликлиника беше мрачна дупка с тесни коридори и изтърбушени пейки, всички облицовани със стар балатум. От миризмата на оскъден дезинфектант й се повдигаше още на вратата. За капак, детските кабинети бяха в мазето, а там беше дори още по-неприятно. А за да е възможно най-неприятно за всички, също в мазето имаше и кабинети на няколко общопрактикуващи лекари. Така че на децата и родителите им често се правеше забележка, че са твърде шумни, че се тръшкат, търкалят по пода и така нататък. Все едно когато едно тригодишно дойде на преглед, то е длъжно да се държи като пенсионер, само и само на някои персони да е удобно изнервящото чакане на опашката.
Жана вече си беше изработила цял куп извинения за такива случаи, но всеки път когато някой направеше проблем за поведението на Оги, тя имаше чувството, че гълчат не немирния й син, а нея – некадърната му майка. Най-много я дразнеше това, че нито тя беше лош родител, нито детето й – невъзпитано. Просто на всеки от време на време му става скучно, а в мрачните коридори нямаше много възможности за забавления.
Пред тях за кабинета на доктор Петрова не чакаше никой, така че Жана се надяваше поне днес да се размине с упреците, но не би:
- Бива ли така да се плезиш на хората? – попита една баба от съседната пейка с оня пенсионерски тон, който караше Жана да настръхва.
Все едно те едно време не са имали деца и същите тия деца не са се плезили никога. Направо са се родили с перфектно сгъната салфетка на коленете и са знаели точно коя лъжица и вилица в какъв ред да използват.
Жана отвори уста да се заяде, но после погледна към сина си и зяпна. Оги наистина се плезеше така, че езикът му се беше проточил като на куче и на всичкото отгоре се правеше на кривоглед. Лошо й ставаше като правеше така, но на него страшно много му харесваше.
- Оги, престани! Не е прилично! – подръпна го тя за ръкава, но синът й прибра езика само колкото да каже:
- Тя ми се оплези първа, пък!
Жана размени погледи с жената над главата на Оги. Със сигурност тази пенсионерка с вид на застаряваща учителка по нещо си не би се оплезила първа. Абсурд.
- Оги, не говори глупости!
- Не са глупости! Тя и сега ми се плези!
Младата жена потисна порива да издърпа ухото на сина си, задето се опитва да я работи и започна с най-авторитетния си родителски тон:
- Оги, тази жена не може да ти се е плезила!
Огнян спря да се плези за момент и я погледна учудено.
- Каква жена? Никаква жена не ми се плези.
Жана извъртя очи. Малкият лъжец ей сега щеше да бъде хванат в крачка. Само че Оги я гледаше с такива невинни очички и вместо към жената от съседната пейка, посочи празното пространство между вратите на двата кабинета.
- Тя ми се плези!
- Там няма нищо, пиленце – опита се да помогне възрастната жена на пейката до тях.
Естествено, че нямаше нищо – имаше само няколко олющени парчета тъмнозелен цокъл. Оги тропна с краче и посочи отново.
- Има!
Жана изведнъж осъзна, че около тях е станало много тихо. Муха да бръмне, щеше да се чуе. Прекрасно, сега я чакаха още упреци за това, че не възпитава детето си както трябва.
- Какво има там, миличък? – попита тя, но не беше сигурна иска ли да чуе отговора.
- Момиченце – отговори синът й и посочи отново към празното пространство. – С коса като твоята и якенце. Зеленичко якенце. Плези ми се!
Тук синът й спря и се оплези възможно най-невъзпитано.
- Оги престани да си измисляш! И стига си се плезил!
Преди да успее да извини детето си за глупостите, които правеше, вратата на кабинета се отвори и отвътре се показа доктор Петрова.
- Какво измисля Оги? – попита тя и се усмихна.
Жана сви рамене. Да, дори пред докторката се бяха изложили вече, но тя не се впечатляваше толкова лесно, за тяхно щастие. Кой знае какво беше виждала, жената!
- Някакви момиченца с якета, които му се плезели – каза тя и повлече сина си навътре.
Оги не спря да се криви и да се плези, както и да се тегли като дете с два пъти по-голямо тегло от настоящето си, докато вратата не се затвори зад него. Вече в кабинета, където беше предвидено да е уютно за децата, Жана въздъхна и побърза да го сложи да седне на кушетката. Сега поне щеше да се умири. Оги може и да не се страхуваше от лекарката, обаче нещо в бялата престилка и миризмата на дезинфектанти караше и него да бъде тих и кротък.
Майката отстъпи крачка в страни, за да направи място в тясното помещение и се замисли колко ли време ще мине преди синът й да отказва да идва с нея на преглед, защото го „излагала“. Беше виждала десет-единайсет годишни момчета, които твърдяха точно това на опашката, при това с гордост.
Доктор Петрова с отработено движение свали стетоскопа и се наведе към детето.
- Хайде сега кажи „ААА“! Да ти видим гърлото!
Оги направи, каквото го помолиха и младата жена въздъхна. Почти бяха приключили с изпитанието и можеха да се махнат най-после оттук. Жана имаше чувството, че тя мрази посещенията при педиатърката повече, отколкото Оги.
Не че доктор Петрова беше лош лекар, точно обратното. Обаче Жана предпочиташе всичко друго, само да не й се налага да виси на пейката пред кабинета.
Гласът на доктор Петрова я стресна:
- Добре, да видим сега кога трябва пак да дойдеш на преглед – каза лекарката и отиде да се настани зад бюрото си.
Тя започна да обръща някакви хартии и да пише нещо, а Жана тръгна да рови в портмонето си за потребителската такса. Беше решила да остави нещо на жената, все пак детето достатъчно ги беше изложило. Къде щеше да търси друг педиатър? Всички отказваха да записват нови пациенти.
- Оги, миличък, недей да се кривиш така, ще ти остане така лицето. Изкривено като на клоун. Това ли искаш? – попита доктор Петрова с най-страшния си глас и Жана се сепна.
Синът й отново се плезеше на празното пространство. Сега вече Жана не издържа и го ощипа.
- Ау!
- Ау, я! Защо се държиш непослушно сега? – просъска тя. – Сто пъти ти казахме да престанеш да се плезиш!
- Ама тя ми се плези! – изхленчи Оги и посочи към вратата на кабинета.
Жана извъртя очи. Досега не беше забелязала колко развинтена фантазия има синчето й. Май щеше да се наложи да го запише на някакъв кръжок по нещо, знае ли човек… Откъде жи измисляше тези?!
- Оги, престани вече! Там няма никого… - започна Жана, твърдо решена да пренебрегне всички възпитателни методи, за които беше чела и да набие в главата на синчето си, че няма да търпи подобни дивотии.
- Кой ти се плези, Оги? – попита доктор Петрова и стана от стола си.
На младата жена й се прииска да грабне сина си и да избяга на момента. Само детски психолог й липсваше. Тя тъкмо си отвори устата да каже, че това са детски измишльотини и Оги си намира извинение да се държи неприлично, когато синът й посочи с пръстче отново и каза:
- Момиченцето с якето! Тя ми се плези!
Доктор Петрова кимна сериозно и попита:
- А момиченцето с якето има ли тъмна коса и сини очички?
Оги се замисли и погледна към Жана, но тя сви рамене. След като сам си измисляше, нека сам да се измъкне. Дано лекарката да знаеше какво прави.
- Не виждам очичките. Ама косата е точно като на мама – каза Оги накрая и посочи пак към вратата.
- А якенцето да е зелено? – продължи да разпитва доктор Петрова. – Едно такова, странно да е?
Оги кимна.
- Старешко някакво. Такова няма в детската градина.
- Благодаря ти, Оги – промърмори доктор Петрова, потупа детето по ръката и стана. – Сега с мама малко ще си поприказваме, а ти ако искаш, се плези на момиченцето.
Докторката махна с ръка на Жана да се приближи.
- Доктор Петрова, защо му палите чивиите? – каза тя полугласно. - Сега постоянно ще си намира извинение да се държи невъзпитано!
- Синът ти, мила, изглежда има по-развито въображение от другите деца – отговори лекарката, също полугласно. – Само че този път май не си измисля.
Жана едва се сдържа да не прихне.
- Доктор Петрова, разбирам, че трябва да уважаваме чувствата на децата, но това е откровена дивотия! Няма да поощрявам да си създава въображаеми приятели, след като може да си създаде съвсем истински в детската градина.
Лекарката се опря на шкафа с документи и посочи детето с поглед. Жана се обърна и видя как Оги се плези и размахва ръце, все едно наистина отсреща има друго дете. Беше го виждала да прави същото, когато го взима от детската градина.
- Не съм сигурна дали си измисля, обаче историята за момиченце със зелено яке, което се мотае наоколо и се закача с децата пред кабинета я чувам вече за десети път – каза замислено лекарката. – Всички я описват по един и същи начин. Тъмна косичка, сини очички, и старо яке. С другите педиатри я нарекохме „духчето от сутерена“. Дотук и аз, и те са чували такива детски разкази.
- Духче? – попита Жана високо и доктор Петрова й направи знак да говори по-тихо. – Как така духче? Те не съществуват!
Тя отново погледна към сина си. На фона на шарения кабинет, изпъстрен с картинки на герои от анимационни филми, на фона на играчките по шкафовете и цветната таблица за зрението, синът й гледаше в празното пространство, плезеше се и се кикотеше. Побиха я тръпки.
- Ами така, духче. Нямаме друго обяснение как деца, които дори не се познават, са способни да дадат почти идентично описание на нещо, което никой друг освен тях не вижда.
Лекарката се обърна към Жана със снизходителна усмивка.
- Вижте, не Ви казвам да поощрявате въображаеми приятели. Аз също съм против това. Обаче понякога детското съзнание е по-отворено за нещата, които ние, възрастните, не виждаме или отказваме да видим. Оставете Оги да си поиграе. До момента духчето не се е появявало повече от няколко пъти при едно и също дете.
Отне няколко секунди на Жана да осъзнае какво е чула.
- Вие вярвате в тези глупости?
Доктор Петрова се усмихна снизходително и отиде да седне зад бюрото си.
- Мила моя, духчето от сутерена беше тук и преди да започна работа на това място.
Жана отвори уста да се изсмее, но вместо това синът й с два скока се намери пред бюрото на лекарката. Вероятно си чакаше близалката, която неизбежно получаваше в края на всеки преглед. Сега погледът му се плъзна крадешком по купата с шарените лакомства, но не посмя да си вземе сам.
- Духче? Какво духче? – попита Оги вместо това и се огледа, точно както правят анимационните герои.
Когато това не помогна, се опита да се навре под бюрото като Жана едва успя да го издърпа навреме. Днес просто не спираше да я излага! Беше сигурна, че вече е почервеняла от срам.
Как какво духче? – попита весело доктор Петрова и му подаде близалката. – Онова, с което си играеш!
- Мими не е духче! – тропна с краче Оги и погледна към майка си. – Мамо, кажи й, че не е духче!
Comentarios