В тази прохладна неделна вечер е време за обещаното продължение на началото на "Детективи по неволя" :)
Глава 1.2
- Не си струва, Хриси! Недей така, пиленце!
Леля Вили ме потупа по гърба за стотен път, но това не ми помогна особено. Хълцах, седнала върху едно празно пале от минерална вода вече цяла вечност. Дотук с мечтите ми, дотук с труда ми! Прав беше баща ми като ми казваше, че в тоя живот трябват връзки. Прав беше! А аз, глупачката, си мислех, че някой ще оцени усилията ми…
Отново се задавих със сълзи, а Снежина седна до мен и ме прегърна през врата.
- Нали го видя оня путьо – просъска тя, – докато Наско говореше, той нищо не каза.
- Стоеше като истукàн , кретенът му с кретен! – отсече и леля Вили. – Ама ще види той! И на Наско хубаво ще му покажа аз кон боб яде ли…
Снежина ме стисна за раменете, а леля Вили ме прегърна през кръста. Искаха да ме успокоят, но вместо това ми стана още по-криво.
- Ти само стой и гледай, миличка! Черен ще му направим живота на тоя връзкар, кълна ти се! – процеди Снежина и ме стисна леко.
Леля Вили клекна пред нас и ме потупа по коляното.
- А ти знаеш колко можем да бъдем лоши, нали, златно мое момиче? Или си мислиш, че ония льольовци, дето ги пращаха преди, сами са решили да си тръгнат? А?
Ето това вече ме накара да погледна нагоре. Леля Вили се усмихваше майчински. Когато не беше ядосана, беше като някоя мила баба от картинките – посивяла коса, очи обрамчени с бръчици и благ поглед. На работа, и извън нея, тя беше майката, която така и не бях имала. Вярно, сигурно беше по-възрастна, отколкото би била майка ми в момента, но тази пълничка усмихната жена ми беше показала какво е любов и грижа. Сега просто кимна и продължи:
- Да, да, мънинкото ми! Ние бяхме, тайно. Нали, ма, Снежо? Кажи на детето!
Погледнах към Снежина и изтрих очи с опакото на ръката. Брюнетката се усмихваше широко.
- Ама вие защо?
Снежина разпери ръце.
- Защото си единствената, която се отнася с нас като с хора, а не като бройки или цифрички. Ти ни познаваш и те е грижа. А тези, връзкарите, дето ги пращат отгоре, се държат с нас така, все едно сме им роби.
Кимнах тъжно. Не можех да отрека, че е права. За повечето служители по-нагоре в йерархията, бяхме просто цифри в екселска таблица. Бяха се опитали да ни пратят такива началници, но без успех. Ако не друго, поне хората в този магазин се уважаваха едни други.
- Да, бе, да им се чудиш на акъла на тия, защо не те искат? – процеди и леля Вили. – Аз на Наско мозъка и кръвчицата му ще изпия, но ще разбера какво става!
- На това, моето момиче, едно време му видяхме „парашутист“– чу се глас от вратата.
Всички рязко погледнахме натам и въздъхнахме колективно. На вратата откъм стаята за почивка се беше подпрял един от най-възрастните ни колеги.
- Стефчо, чавка ли ти е изпила акъла? – обади се леля Вили и му махна да се приближи. – Ние тук имаме ситуация, а ти...
Чухме характерното му изсумтяване вместо отговор.
- Вие тук имате ситуация? Тоя путьо го тропнаха над нас навръх празниците. Това не е ситуация, Виолето, а подривна дейност!
Всички се изкикотихме, докато чичо Стефчо, шкембестият охранител на смяна, се дотътри до нас. Седна в другия ъгъл на палѐто и дървото изстена под тежестта му. Човекът обичаше да си хапва, още повече обичаше да командва и обикновено обясняваше всичко с военни термини. Вероятно защото беше пенсиониран полицай. Заедно с леля Вили и Атанас, бяха станали най-близките ми хора в този магазин и постоянно присъствие от постъпването ми насам. Може би беше лицемерно да се говори за колегите като семейство, но те ми бяха много повече опора, отколкото който и да е друг в живота ми.
Дъските изскърцаха още веднъж, докато чичо Стефчо се намести и всички проследихме движенията му с тревога. Само счупено палѐ ми трябваше в момента.
- Ако го счупиш сега... – обади се Силвия, все едно прочела мислите ми.
- Трай, ма, Снежо! Жена му да си му бере гайлѐто ! – леля Вили се засмя. – Угояват те май, а, Стефчо?
Той погледи шкембето си доволно.
- Не се оплаквам, не се оплаквам! Ама не съм тук за това.
Наведох глава и промърморих, вперила поглед във върховете на униформените маратонки:
- Ако и ти ще ми обясняваш как трябва да стисна зъби, чичо Стефане, просто не мога!
Отново се задавих в сълзи, но все пак успях да го чуя, когато каза:
- Дойдох да докладвам, че има разцепление в редиците на врага.
Рязко вдигнах глава и го огледах. Не, не се шегуваше. Беше целият червен от усилието да прекоси склада, но не видях нищо подозрително в изражението му.
- Какви ги плещиш сега? – обади се леля Вили. – Ние трябва да нацепим оня враг, как му казваше…
- Ти като не разбираш от стратегии, Виолето, недей се меси! – отряза я той и ме потупа рамото. – А ти чичо си Стефчо слушай, тука има нещо!
Чичо Стефан посочи към вратата, през която беше дошъл.
- Е, разказвай де, какво млъкна сега! – обади се и Снежина.
- Ам’ нали затуй дойдох! Ама вие – кръстосан огън! Та, Хриси, да знаеш какво чух...
Той се ослуша, но Снежина се намеси:
- Е, айде де!
- Новият се караше с Наско в стаята на персонала. Че не бил знаел и не бил искал да става така. Не чух много какво мънкаше Наско, но май...
Леля Вили изпъшка и се изправи на крака.
- Какво „но“, бе, Стефчо? Какво „но“? Като не е искал, защо не си каза, путьото му с путьо? Защо мълча? Нали го видя вътре? Не бил искал – тя го изимитира, – това да не е мома да я подлъжеш за кафе с райбер?
Двамата с чичо Стефчо прихнаха да се смеят, а ние със Снежина се спогледахме.
- Кафе с какво? – попита тя.
- Малки сте, не знаете – леля Вили махна с ръка. – Та, ако наистина не е знаел, защо си траеше там вътре? Защо не го каза пред всички? Щото е путьо, ей затова и да не ми е името Вили ако не съм права!
Възрастният мъж изпуфтя и изтри ръцете си в униформения панталон.
- Защото ти така си ги почнала, че направо са се сащисали, ма, Виолето! Пешо ми каза какво е станало. Като таран си!
Сега леля Вили изпуфтя, а двете със Снежина се ухилихме. Нямаше по-устат човек в магазина от възрастната жена и дори досадните пенсионерки, дето се чудеха какво да правят и с кого да се заяждат, гледаха да се държат прилично, докато тя ги обслужва. Зад гърба ѝ говорехме, че армията много е загубила, изпускайки такъв кадър.
- Е, ако са им толкова малки макаричките, това не е мой проблем – измърмори леля Вили и направи един кръг пред палето, на което седях. – Хайде, момичета, аз се понасям, че витрината мен чака. А ти, Хриси, не се коркай ! Ще му направим живота черен и ти гарантирам, че преди Великден ще сме му духнали под опашката.
- Ти само си трай! – додаде чичо Стефчо. – Щом отначало врагът има разпокъсан фронт, трябват само малко диверсионни мероприятия и врагът ще бъде изтласкан.
Двете със Снежина прихнахме със сълзи, а леля Вили поклати глава и му хвърли крайно снизходителен поглед.
- Ех, Стефане, Стефане, в армията са те повредили, кълна се. Все едно половината мозък са ти отрязали…
Ние прихнахме още повече, а възрастният мъж се изпъна и издекламира:
- Аз тук съм единственият стратег, Виолето! Затуй не ми намирай кусури сега! Айде заминавай си на витрината!
Тя сви рамене. Витрината беше нейното царство и макар че всички я подкачаха, че е готвачката на смяната, тайно се ужасявахме да не се наложи да останем сами на нейната станция.
- Аз само да го хвана оня мухльо на къс пас, ще види той...
- Ето ти възможност – обади се Снежина. – Мухльо на хоризонта!
Леля Вили се обърна и едва тогава видях, че на вратата, откъдето беше влязъл чичо Стефчо, стоеше новият ми шеф. Марин. Все още блед като стената зад себе си и съдейки по скованите му крачки към нас, беше чул достатъчно от разговора, за да знае какво наистина мислим за него.
- Ако позволите – обади се той през зъби – този путьо иска да поговори с Христина. Насаме!
[1] Стои като истукàн - Без да мърда или да говори, безчувствен. (разговорно)
[2] Чавка - Нарицателно за птица, иначе сиво-черна птица подобна на врана.
[3] Да береш гайлѐто на някого - Да се оправя с него (диал. от турски)
[4] Не се коркай! – Не приемай нещата на сериозно, не се притеснявай (жарг.)
Comments