4
Момичетата се спогледаха. Пътеката криволичеше и допреди само няколко метра се виеше през джунглата, а там не се виждаше нищо, освен преплетените клони на дърветата. Гласът идваше от там. Кристина отстъпи крачка назад, но Жулиета реши да не бъде бъзла и попита високо на английски:
- Кой е там?
- Няма да ви изям! – отговори гласът със силен испански акцент, този път по-близо. – Ей сега ще се кача при вас, да се запознаем!
Жулиета сви рамене, но за всеки случай, прибра всичко в раницата и я прехвърли в едната си ръка. Когато бяха тръгнали за Панама, родителите им ги бяха инструктирали, че отиват на място, където хората са бедни и не е хубаво да размахват скъпи вещи наляво и надясно. Затова двете момичета имаха у себе си само три скъпи неща – двата телефона, макар че самсунгът на Жулиета не можеше да се мери с айфона на Кристина и апаратчето, с което Жулиета не се разделяше.
Растителността се раздвижи и от там се показа фигурата на мъж. Лицето на Кристина светна при гледката, а дори и пуританката Жулиета, която иначе се кълнеше във вечна любов на приятеля си Мартин, си позволи да го огледа като жребец за продан. Той им помаха дружелюбно и се заизкачва нагоре. Носеше шорти и потник, които разкриваха значително количество мускули. Мачетето на кръста му пък му придаваше вид на изследовател. Секси изследовател. Кристина се обърна с гръб към него и се ухили на приятелката си.
- Той е мой, да знаеш!
- Целият – изкикоти се Жулиета.
- Какво си говорите? – подвикна мъжът задъхано, вече по-близо до тях.
- Ами ние, нищо… - каза Жулиета усмихнато и отстъпи крачка назад.
По същия начин, по който те го бяха огледали, сега мъжът огледа тях. Кристина се изкикоти, а Жулиета сви рамене. Имаха хубави тела, две мнения нямаше, и не ги беше срам да ги показват – и как иначе като и двете тренираха активно. Плажното тяло не се появяваше за една нощ все пак. Щом като иска, да гледа. Отблизо изглеждаше доста по-млад, въпреки бръчките по лицето. Може би беше на трийсет-трийсет и пет. Жулиета беше чувала, че ако си изложен постоянно на слънце и вятър, кожата се състарява. Значи трябваше да внимава тези месеци тук, за да не се сбръчка като бабичка. Не искаше Мартин да я остави заради това. Макар че Мартин я обичаше и тя беше сигурна в това.
- В добра форма си – каза Кристина на английски и се приближи към мъжа.
С това си спечели поглед, който Жулиета би описала само като „събличащ“, макар че нямаше много какво да събличат по нея. Двете се бяха облекли точно като за плаж. Добре поне, че Жулиета беше успяла да разубеди Кристина да не се изкачват направо по бански. Тенът си беше тен, обаче тук слънцето наистина беше много силно. Разликата от презрамките на потничето ѝ, въпреки плажното масло трийсети фактор, го доказваше.
- Ти също – каза мъжът накрая и хвърли същия поглед и към Жулиета, която скръсти ръце на гърдите си.
- Кой сте вие? – попита тя.
На Кристина може и да ѝ бяха потекли лигите, обаче все една от двете трябваше да мисли с главата си.
- О, извинявайте, не се представих. Фернандо, Фернандо Хименес. Говорихме вчера да ви развеждам из околността утре. Помните ли?
- О, даа, признавам, не приличате много на снимката си в сайта – каза Кристина, ясно показвайки че тази гледка ѝ харесва много повече от въпросната снимка.
Жулиета извъртя очи. Когато Кристина харесаше някого, мозъкът ѝ изключваше напълно.
- Така е, наистина не приличате на снимката си. Изглеждате по-едър.
- И по-млад – додаде Кристина и му хвърли хищен поглед.
Мъжът сви рамене, но си личеше, че комплиментите му харесват.
- Започнах да тренирам неотдавна.
- Защо сте тук все пак? Разбрахме се да се видим утре.
В ума на Жулиета се зароди подозрение, че нещо не е наред. Обаче може би просто беше параноя. Откакто бяха дошли в това градче, постоянно имаше чувството, че някой я гледа. Вероятно си въобразяваше, а и мястото беше толкова малко и всички се познаваха, че където и да отидеха с Кристина, мигом привличаха подозрителни погледи. Надяваше се да успеят бързо да се впишат, когато започнат да работят в училището.
Мъжът просто се усмихна.
- Имам кафена плантация наблизо - от другата страна на Кулебра - и съм много често в района да я наглеждам. Случайно тази пътека е най-прекият път оттам до Бокете. Чувате се отдалеч и реших да дойда при вас да ви поздравя. Изглежда съдбата е решила да ни събере ден по-рано, за да прекараме повече време заедно.
Последното беше казано с поглед фиксиран в деколтето на приятелката ѝ. Кристина се изкикоти и се усмихна широко. Жулиета все още не беше сигурна дали иска да вярва на това. Затова мъжът продължи, този път гледайки нея в очите:
- В джунглата и изобщо в планината е по-добре да се движиш с още някого. Познавам района като петте си пръста и съм всеки ден навън. С мен сте в пълна безопасност, а за мен би било истинско удоволствие да ви направя един тур из района преди уречената дата. Така утре ще имаме повече време да ви покажа още по-интересни, но малко посещавани места, какво ще кажете?
Двете момичета се спогледаха и Кристина кимна. Жулиета обаче не беше съвсем сигурна дали идеята е добра и сви рамене. Мъжът обаче продължи:
- След като се изкачим на върха, по пътя за моята плантация, където ви каня най-учтиво на чаша маргарита, има водопади, където можем да поплуваме – каза той с лукава усмивка.
- О, дааа! – проточи Кристина. – Така искам да поплувам в тая жега!
Тя демонстративно хвана мъжа, Жулиета се опита да запомни името, Фернандо, под ръка и двамата тръгнаха пред нея. Момичето изостана няколко крачки назад и се опита да си спомни какво знае за гида, който уж бяха наели. Профилната му снимка показваше мъж с бронзов тен, който обаче изглеждаше десет години по-възрастен. Тя извади телефона си и реши да провери, но връзката в района беше слаба. Закани се да опита отново, когато стигнат върха.
****
- Хайде Жулиета, защо се бавиш? – подвикна Кристина към приятелката си.
- Идваааам! – провикна се в отговор Жулиета.
Пътеката, по която Фернандо ги водеше правеше завой и тя се възползва от момента да се опита да провери къде се намират. Беше тясно, така че само двама души можеха да вървят един до друг и то прегърнати, така че с радост беше отстъпила това място на приятелката си. От двете страни на пътеката се издигаха стръмни скали, а на места над гравите им висяха лиани и други подобни растения. Мястото беше красиво, наистина, но беше и малко страшно, защото накъдето се обърнеш, се виждаше само джунгла. Дори небето се виждаше само от време на време, през клоните на дърветата. През останалото време Жулиета имаше смътното усещане, че е като под похлупак, заради дърветата над главите им. Липсваше ѝ простора на гледката от върха и възможността да вижда хоризонта. Тук се чувстваше малка, жалка и безпомощна, а повече от всичко мразеше да трябва сляпо да разчита на някого. Двете с Кристина разчитаха изцяло на Фернандо да ги води, да им помага и да се ориентира на това място. Жулиета обичаше да държи нещата под контрол, а това беше далеч от какъвто и да е контрол.
Както и последните седем пъти, когато извади телефона си, нямаше никакъв обхват. Бяха изминали няколко часа от запознанството им с този мъж и наистина си бяха прекарали невероятно. Жулиета не можеше да отрече, че новият им познат беше чаровен и забавен. Двете момичета се бяха забавлявали на върха, позирайки в най-различни точки за снимка, като се редуваха да се снимат с всички устройства.
Фернандо не се беше включил в играта, а само ги беше гледал усмихнато. След това ги беше завел при водопадите. Оказаха се наистина много красиви и двете момичета не можаха да устоят, съблякоха се и влязоха да поплуват. Фернандо остана на брега да пази багажа, но след няколко минути го убедиха, че няма кой да вземе единствената им раница и той се присъедини към тях. Жулиета се държеше малко настрана от него. Плуваше почти гола, като изключим бикините, и не смяташе за редно да му се показва. Тя обичаше Мартин и никой друг.
Кристина обаче май беше твърдо решена да го свали, защото двамата прекараха значително количество време в натискане под пръските на водопада. Жулиета беше забелязала, че мъжът опипва приятелката ѝ, но май на нея ѝ харесваше. След това се беше наложило да продължат полуоблечени към плантацията му – сутиените така и си и останаха в раницата, а Кристина явно целеше да разсейва спътника им. Жулиета прибра телефона в раницата и настигна останалите.
- Всичко наред ли е? – попита Фернандо и я огледа загрижено.
По пътя насам се беше показал като истински мачо – вървеше първи и храбро сечеше растителността с мачетето, подаваше им ръка, за да се хванат за него, докато минават през по-трудните участъци и дори ги беше пренесъл на ръце през един въжен мост, защото Кристина беше казала, че я е страх да мине сама.
- Да, да, просто се загледах в едно цвете – каза Жулиета и се усмихна.
Фернандо изсумтя и подхвърли през рамо:
- Тук ако нещо цъфти, или е отровно, или иска да те изяде. Хайде!
Той махна към пътеката, давайки знак за тръгване, но Жулиета не мръдна от мястото си.
- Къде каза, че е плантацията ти? – попита тя привидно нехайно.
- Надолу, от другата страна на Кулебра – повтори той.
Жулиета изхъмка и продължи да върви последна. Опитваше се да оглежда джунглата. Вървяха от два часа към тази плантация и вече се чудеше колко далеч в джунглата може да бъде. Пътеката се виеше като змия и ту трябваше да се катерят по някакви почти отвесни скали, където Фернандо трябваше да ги изтегли нагоре, ту вървяха от двете страни на пътеката се издигаха отвесни скали и тя се стесняваше дотолкова, че да могат да вървят само един след друг. Няколко пъти пресякоха някаква река. На два пъти трябваше да стъпват по камъните и да внимават да не паднат в ледената вода. Колкото и обаче да обичаше тренировките и движението, Жулиета беше започнала да се уморява.
- Какво ще правим там? – попита Кристина и отново увисна на ръката на Фернандо.
- Ще се забавляваме – засмя се той. – Ще ви покажа как расте кафето, по това време от годината цъфти и е много красиво, после ще си направи по една маргарита и ще гледаме залеза. А утре ще се разходим из района. Знам най-красивите места за снимки и познавам страшно интересни хора, с които ще искате да си поговорите и да си купите по нещо от работата им.
- Ние трябва да се върнем при Лусия до десет вечерта – каза Жулиета и всички спряха.
Фернандо погледна часовника си.
- В момента е три и петнайсет, а обратният път до Бокете е поне четири часа. Но за мен, вие ще се изморите по средата и няма да имате сили да продължите. Жегата и влагата изсмукват силите ако човек не е свикнал с тях. В джунглата се стъмва рано и не е хубаво да се пътува през нощта.
- Ами, ще използваме фенери – сви рамене Жулиета. – Лусия ще се притеснява.
- Лусия? – повтори Фернандо. – Лусия Родригес?
- Точно тя – каза Кристина и напълно игнонира знаците, които се опита да ѝ направи Жулиета, - на квартира сме в къщата ѝ.
Мъжът се усмихна топло.
- С Лусия се познаваме от години, ще ѝ звъннем да не се притеснява.
- С какво? – попита Жулиета и извади телефона си. – Тук няма обхват.
Фернандо обаче не трепна.
- Имам сателитен телефон в плантацията. Хайде, да вървим!
Кристина и Фернандо тръгнаха напред, но Жулиета не мръдна от мястото си.
- А защо все пак не се върнем? – попита тя. – Все пак с фенери…
- В джунглата е непрогледен мрак нощем, малката – отговори Фернандо през рамо, - не искаш да си навън по тъмно. Хайде, стига си се глезила! Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре!
Жулиета извъртя очи и тръгна след тях. Може би беше прав и само си въобразяваше. Обаче само няколко крачки по-нататък, попаднаха на дърво, което Жулиета беше сигурна, че вече е виждала. Беше толкова странно, че не можеше да го сбърка, цялото покрито с червени растения. Когато го бяха видели първия път, го беше харесала и го беше снимала. Тя се пресегна към раницата и извади апаратчето. То изпиука издайнически и това накара Фернандо да се обърне.
- Какво правиш?
- Нищо, искам да снимам онова дърво – каза Жулиета и започна бясно да прехвърля снимките.
Оказа се права – дървото беше абсолютно същото. Въртяха се в кръг.
- Като казахме снимки, защо не позираш ето там? – каза Фернандо и ѝ посочи един камък.
- Да, Жу, защо не? – попита Кристина.
Жулиета сви рамене и наистина се изкачи на камъка като Фернандо я снима. На снимката изглеждаше така, както се и чувстваше – стресирана. Обаче явно само тя го забеляза. След това Кристина поиска да ѝ направят страшни снимки в гората. Тя започна да се ослушва театрално и да подскача напред-назад из гората, обяснявайки колко много ще се забавляват приятелите ѝ във Фейсбук със снимките.
- Тук е хубаво – каза Жулиета, - да починем малко?
- Добре, но не бива да оставаме дълго – каза Фернандо и се наведе, за да се намокри с вода от реката.
Жулиета използва момента, за да дръпне Кристина встрани.
- Той ни води в кръг! – прошепна тя.
- Глупости… - каза Кристина на висок глас, но приятелката ѝ запуши устата ѝ .
- Не са! Това дърво, с червените цветя, го имам на снимка. Отпреди час и половина.
Кристина не се трогна ни най-малко.
- А защо си мислиш, че няма и други такива дървета в гората?
- Защото е абсолютно съвсем същото! – прошепна Жулиета ѝ показа екрана на апаратчето.
Кристина погледна дървото, после екрана на апаратчето и ѝ трябваха няколко секунди да разбере.
- Ами сега?
- Ще звъним в полицията – каза Жулиета.
- Дай на мен!
Преди да може да реагира, Кристина извади телефона си от раницата и набра 112. За момент нямаше връзка, после даде свободно и двете чуха гласа на оператора:
- 112, пренасочвам към местна служба…
- Какво правите? – попита Фернандо и се приближи.
Кристина рязко затвори и скри телефона в джоба си.
- А, нищо, проверяваме дали има мрежа…
- Тук няма почти никаква мрежа ако нямаш сателитен телефон – отговори той. – Хайде, да вървим! Ако не възразявате, ще взема чантата! Така ще вървим по-бързо.
Той се пресегна и Жулиета успя само да издърпа телефона си преди да я нарами. Кристина изглеждаше уплашена, обаче симпатиите ѝ към мъжа не можеха да ѝ позволят да види, че тук ставаше нещо. Щом като тръгнаха, тя отново увисна на ръката му и продължи да му гука. Жулиета обаче не му вярваше. Не и след дървото. Тя изостана малко и се опита да набере 112. Нямаше сигнал.
Тъкмо започна да набира отново, когато Фернандо застана пред нея:
- Какво точно правиш?
Comments