5
- Минаха седмици, няма ли да се откажеш вече? – попита Делгадо и отпи от бирата си. – Защо просто не се върнеш обратно на кабинетната си работа и не престанеш да душиш около случая? Сама видя, че доказателства просто ня-ма!
Мелинда наведе глава. Той беше прав. Беше дошла в края на април, няколко седмици след изчезването на момичетата, мислейки си, че просто разследването е водено зле и след като прегледа всичко по случая, бързо ще го разкрие, ще приключи тук и ще се върне обратно в столицата с почести. Обаче след като сама беше разпитала всички свидетели, не беше успяла да намери абсолютно нищо. Сякаш джунглата се беше разтворила и беше погълнала двете млади жени. Завинаги.
В главата ѝ изникна неприятният спомен за първата ѝ среща с родителите на момичетата. Госпожа ван дер Брет проклинаше всичко панамско и отказа да се срещне с тях първоначално, а когато го направи, изля такъв порой от проклятия към нея и Делгадо, че съпругът ѝ едва успя да я обуздае. Проклинането беше преминало от английски на холандски и след това се беше превърнало в отчаян вой.
Госпожа Веер беше пълна нейна противоположност. Все едно всичко, което се случваше около нея, не я касаеше. През повечето време, тя седеше сгъната на четири на някой стол и просто гледаше пред себе си с празен поглед. Господин Веер обаче отказваше да остави нещата така. Детективът, нает от двете семейства, пък постоянно им се пречкаше в краката, настояваше да присъства по време на повторните разпити на свидетелите и изобщо всячески спъваше работата им.
Всяко едно нещо, което се разглеждаше, като се започне от останалите вещи в квартирата им и се приключи с предполагаемия им договор с училището в Бокете, се разглеждаше веднъж в Панама и след това още веднъж в Холандия. Господин и госпожа ван дер Брет се бяха заклели, че няма да се върнат обратно у дома, докато не разберат какво се е случило с дъщеря им и семейство Веер също беше останало. Двете семейства нямаха нищо общо едно с друго. Освен трагедията, която вероятно беше сполетяла децата им. Обединяваха ги скръбта и желанието да разберат истината.
Обаче бяха минали седмици от изчезването на двете момичета, после седмиците бяха станали месец, след това два и въпреки всичко не откриваха нищо. Инспектор Ромеро си беше мислила, че с времето родителите ще осъзнаят, че децата им вече не са между живите, ще се примирят, че няма какво да погребат и оплачат и ще се върнат обратно у дома. Обаче не беше станало така – семейство ван дер Брет смяташе, че дъщеря им е жива и в момента е някъде в джунглата с някое от полудивите племена, които я обитаваха. Госпожа Веер пък говореше, че дъщеря ѝ я вика на сън. Предвид нестабилната ѝ психика, това можеше да значи всичко.
През цялото това време, въпреки че бяха работили заедно и че никак не му харесваше да повтаря едно и също нещо по сто пъти, инспектор Делгадо беше неотлъчно до нея и дори се опитваше да помогне, когато някой от свидетелите отказваше да говори пред нея. Тя беше ново лице в Бокете, повикана от столицата и жена – три причини, поради които местните ѝ нямаха грам доверие. Обаче Делгадо беше местен, така че познаваше всичко и всички.
Когато беше дошла в Бокете, Мелинда беше твърдо убедена, че това е отвратителен случай на небрежност и че ако някой си беше свършил работата добре в самото начало, двете момичета щяха да са живи и здрави. Обаче колкото повече работеше с Делгадо, толкова повече изглеждаше така, сякаш момичетата са пропаднали в дън земя.
- Хавиер, казвам ти, това не е просто изчезване! – каза тя и отпи от своята бира. – Нещо се е случило и няма да се върна, докато не разбера какво!
- А ако никога не разбереш? – попита Хавиер и кимна към планината, която се виждаше от масата им. – В джунглата изчезват хора. Не е нито за първи, нито за последен път. Просто двете гринги са стъпили накриво, отклонили са се от пътеката и нещо ги е изяло. Затова и не можем да намерим нищо. Досега щяхме да сме открили телата им.
Инспектор Ромеро сви рамене. Делгадо можеше да опрости абсолютно всичко и за него повечето инциденти с чужденци се свеждаха до „грингоси, които са подценили ситуацията“. Откакто беше дошла в Бокете, той ѝ беше дал поне три подобни примера. Не че не беше прав обикновено – беше. Обаче тук имаше нещо, тя беше сигурна.
- Добре, тогава защо не са позвънили на някого? – попита тя. – Ако нещо им се е случило, защо никой нито ги е видял, нито ги е чул? Можели са да викат за помощ, нали? Пътеката гъмжи от хора. Откакто съм тук, джунглата се претърсва всеки ден. Как така не сме попаднали на нищо?
- Защото ако теб те удари нещо по главата, ще се сетиш ли да звъниш на някого? Освен това, те са били тръгнали на разходка, сама знаеш – Делгадо кимна към съдържателката на заведението, която разливаше питиета зад бара. Тя им беше разказала за намерението на момичетата. - Ти ако си тръгнала на разходка, едва ли ще обявиш на цялата земя, нали?
Мелинда кимна. От цялото разследване беше открила само едно – заведението „Ел пианиста“ в началото на пътеката беше прекрасно място за отдих. Така че на обяд или след края на смяната, двамата с Делгадо се отбиваха тук, за да проверят как върви търсенето, да изпият по една бира и да поприказват със собствениците. Тези хора бяха последните, които бяха видели двете момичета преди да изчезнат.
- Може още да са живи и да се движат – каза Мелинда, но секунди по-късно сама се отказа от тезата си.
- Живи казваш – присви очи Хавиер Делгадо и започна да брои на пръсти, – а как точно са оцелели десет седмици сами в джунглата? Сами, без опит, без храна и вода, дори без връхни дрехи ако вярваме на показанията? Мелинсита, ти сериозно ли го мислиш?
Инспектор Ромеро се намръщи. Беше прекарала толкова време в разглеждане на всичко, което знаеха по случая, че от време на време наистина ѝ се искаше да вярва на тезата на семейство ван дер Брет.
- Иска ми се – каза тя, - но е много по-вероятно да са мъртви. И аз съм тук, за да разбера кой ги е убил.
Делгадо изсумтя.
- И кой ще бъде? – попита той. – Хайде де, избери си – той отново започна да брои на пръсти, - хазяйката, съдържателите на кръчмата или таксиджията? Кой според теб има мотив да убие тия двечките? Едва ли са имали достатъчно време да си създадат врагове тук. Вярвай ми, хората в този край са много търпеливи и трябва години наред да се стараеш, за да те нарочат.
Мелинда наведе глава. Беше прав и за това – нито един от тримата нямаше нито мотива, нито времето да извърши каквото и да е, защото и тримата имаха желязно алиби.
- Санчес е душа човек – продължи Делгадо и отпи от бирата си, - на мравката път прави. Всички го обичат, освен това сама го видя как се тюхка.
Младата жена не отговори. Наистина беше видяла как Пепино Санчес се вайка за изчезването на „двете мили сеньорити“. Пълничкият шофьор на такси беше страшно разговорлив и повече от готов да каже всичко, което знае, е дочул или предполага по случая. Не успя да чуе една лоша дума за него от никого в Бокете, макар че самият Санчес беше беден като църковна мишка и живееше буквално на ръба на бедността, заедно със семейството си. Всички го сочеха за пример като добър християнин, съвестен работник и невероятен баща. Щом станеше дума за него, всеки намираше за какво да го похвали. В църквата свещеникът ѝ каза, че всяка неделя дарявал по малко от надницата си. В училището го похвалиха, че пръв откликва, когато трябва да се помогне с нещо, а децата му са до едно отлични ученици и безупречно възпитани. Според справката от полицията пък Санчес нямаше нито едно нарушение по пътищата, въпреки че беше зад волана цял ден.
- Лусия Родригес e абсолютно вън от подозрение – продължи Делгадо.
- Така е, тя е нямала нито мотив, нито време да направи каквото и да е – кимна Мелинда. – В крайна сметка, изкарва си прехраната като дава квартира на студенти като тях двете. Не би съсипала бизнеса си така!
Обаче бизнесът на Лусия вече беше съсипан, както беше разбрала Мелинда. Самотната майка си изкарваше прехраната с даване на стаи под наем и надомна работа. Не беше много, но жената беше добра и трудолюбива и всички я обичаха, също като Санчес. Изчезването на двете момичета беше получило такъв широк отзвук, че всеки ден из града се шляеха снимачни екипи, репортери и просто любопитни зяпачи, които не спираха да тормозят местните с въпроси по случая. Всяка седмица им звъняха от прокуратурата в столицата за доклад. Всяка седмица Мелинда им казваше едно и също – че няма развитие и всеки път след като го кажеше, се заричаше да разреши този случай до следващото обаждане.
- Родителите им не спират да говорят как ние нищо не правим – измърмори Делгадо, - а не разбират, че няма как да разберем какво се е случило с децата им. Това не ти е град, да обходиш улиците и да претърсиш сградите. Няма охранителни камери, които да прегледаш. Тук всичко се движи и диша. Джунглата е жива.
Инспектор Ромеро кимна. Дори оттук се чуваха смътните крясъци на животните от джунглата. Тя самата се беше родила и израсла в столицата и никога не беше изпитвала нужда да ходи из планините. Обичаше животните, но не би тръгнала да живее в пустошта. Обичаше течащата вода, топлата храна и електричеството твърде много. Сега когато природата беше на една ръка разстояние, се чувстваше много по-малка и жалка, отколкото в града. Колкото повече стоеше в Бокете, толкова повече смяташе, че нещо не е наред.
- Добре де, нали в джунглата живеят индианци? – попита тя след малко.
- Гнобе? – изсумтя Делгадо. - Те са мирни хора, никога не биха посегнали на някого. Освен това повечето обработват земи мирно и тихо.
- Да, но защо не са ги намерили? Знам, че и те участват в търсенето и че познават всяка тревичка тук.
Инспектор Делгадо въздъхна и се втренчи в чашата си.
- Защото няма нищо за намиране, Мелинсита! Престани с това, че ми сецваш желанието да си допия бирата!
Мелинда също въздъхна. Всичко в този случай сочеше, че делото ще остане неразкрито. Можеше да се е случило всичко с момичетата и те нямаше как да докажат нищо без доказателства. А такива просто нямаше. Обаче родителите им не спираха да търсят, бяха обявили дори награда от трийсет хиляди долара за каквато и да е информация за децата си. Въпреки че това бешe колкото годишната заплата за повечето хора в градчето, нито един човек не беше дошъл с информация. Никой. Малката общност беше като онемяла по темата. Мелинда недоумяваше как може хората тук да знаят всичко за всеки, а две чужденки, които светят от километри с русите си коси и почти нулевия си испански са изчезнали в дън земя и никой нищо не е видял.
Двамата продължиха да пият бирата си мълчаливо и Делгадо тъкмо извади портфейла си да плати, когато телефонът му звънна. Той се намръщи и вдигна.
- Да, какво? Идваме веднага! – той затвори и я хвана за лакътя. - Ставай!
- Какво става, закъде се разбърза така? – попита Мелинда и допи на екс остатъка от бирата си.
- Ставай! Открили са най-сетне нещо!
Това беше достатъчно да изстреля инспектор Ромеро на крака.
- Какво, телата ли?
- Не, раницата на момичетата – каза Делгадо и хвърли една банкнота от няколко балбоаси на масата и махна на собственичката, че тръгват. Тя само кимна и продължи да се занимава с някакъв клиент на бара.
Мелинда се остави да я извлекат от заведението и попита едва когато Делгадо се понесе с мръсна газ по пътя:
- Откъде знаем, че е тяхна? Може да е на всеки произволен турист.
- Намерили са паспорта на едното от момичетата вътре – отговори Делгадо и даде още газ на и без това древната си кола. – Родителите са вече на място, чакат само нас, за да опишат доказателствата.
Comments