- На добър час, Джейни! Пази се, миличка!
Мисис Симънс прегърна Джейн и за кой ли път попи сълзите, които се търкаляха по пълничките й бузи. Момичето погледна навън и се намръщи. Явно времето, също като добродушната възпитателка, плачеше за нея. Валеше проливен дъжд и дворът вече беше разкалян.
- Обещай ми да се грижиш за себе си и да се обличаш топло! – подсмръкна мисис Симънс и за кой ли път оправи шала на Джейн. – Здравето ти е крехко, трябва да се пазиш!
- Не плачете, моля Ви! Всичко ще бъде наред!
Джейн се насили да се усмихне, макар че никак не й беше весело. Днес трябваше да напусне сиропиталището, което се беше превърнало в единствения й дом. Тя направи първата крачка към новия си живот и кракът й потъна в локвата пред входната врата на сиропиталището. Още една крачка напред и Джейн трябваше да отвори чадъра си.
- Толкова говорих на мис Мъри да те задържи! – започна да нарежда мисис Симънс и зашляпа след нея из локвите, събрала огромните поли на черната си рокля. – Молих се, плаках, обаче тя не, та не! А ти, Джейни, си толкова добра с малките! Родена си за възпитателка!
Джейн не отговори, а продължи да гази в локвите към портала. Тя също се беше надявала да остане като възпитателка в сиропиталището, но уви, мис Мъри, новата директорка, я беше отпратила. Нищо не беше помогнало. Нито невероятните й резултати на училищните изпити, нито ловките й ръце, които подхващаха и умело се справяха с всяко ръкоделие, нито прекрасните отзиви на останалите възпитателки. Момичето се обърна назад към мрачната, опушена сграда. Жените зад тези стени се бяха превърнали в нейни майки, до една. Те я бяха отгледали. Сега се налагаше да ги остави зад гърба си и да се опита да изгради бъдещето си. Сама.
На портала двете жени спряха. Мисис Симънс сложи ръце на раменете на момичето.
- Обещай ми да се грижиш за себе си, Джейни!
- Кога не съм се справяла? – попита момичето със смелост, която изобщо не чувстваше.
Възпитателката се усмихна през сълзи.
- Ти винаги се справяш!
- Благодаря Ви за всичко, мисис Симънс! – каза Джейн и усети как гърлото й се стяга.
Не искаше да плаче. Не можеше да отиде на новата си работа като гувернантка подпухнала и със зачервени очи. Щеше да плаче... по-късно. Но не тук и не сега. Освен това, мисис Симънс беше толкова чувствителна, че само това й трябваше. Щеше да плаче с дни, Джейн беше сигурна.
- Не ти го дадох пред другите, обаче е крайно време да го получиш – измърмори мисис Симънс и тръгна да тършува из джобовете на роклятата си.
Джейн отвори уста да каже нещо, но не беше сигурна кои са правилните думи. Междувременно, пълничката възпитателка не спираше да мърмори под нос:
- Къде ли го сложих? Защо не мога да го намеря? Къде се е дянало... а, ето го!
Мисис Симънс извади като фокусник малко пакетче, увито в амбалажна хартия и го подаде на Джейн с широка усмивка.
- Нямаше нужда, вече получих достатъчно подаръци!
Момичето направи крачка назад. Кой знае колко скъпо нещо беше купила тази мила жена! Беше сигурна, че мисис Симънс би дала и последните си пари, само и само да й остави красив спомен. Обаче въпреки че пълничката възпитателка преливаше от доброта, парите не бяха едно от нещата, които имаше в изобилие.
- Не съм го купувала, Джейни! – засмя се жената и тикна пакетчето в ръката й. – То е твое!
- Но, мисис Симънс...
- Твое по рождение, миличка! С него те донесоха.
Джейн примигна.
- Как така са ме донесли с него?
Мисис Симънс се усмихна широко и потупа момичето по бузата.
- Преди осемнайсет години...
- В една безлунна нощ, намръщена старица е дошла на прага с мен на ръце. Знам, мисис Симънс. Какво общо има това... нещо... с мен?
- Беше повита в него, Джейни! – засмя се пълничката възпитателка. – Старицата ме закле да го запазя и да ти го дам на осемнайстия ти рожден ден.
- Вие сте...
- Да, да – кимна усмихнато мисис Симънс, - аз бях първата, която те пое на ръце тук, мило мое момиче! А това е твое, за спомен от детството ти!
Джейн разви хартията и отдолу се показа бебешко одеалце. Красиви къдрички по края и бяла рязана дантела върху мекичката подплата. Беше толкова красиво!
- Но...
- Няма „но“, миличка! То си е твое! Защо старицата е искала да ти го дам, не каза. Знам само, че трябваше ти да го получиш!
Джейн погледна одеалцето. Беше скъпо. Само рязаната дантела струваше повече, отколкото роклята на гърба й. Винаги си беше мислила, че е плод на случайната любов между някоя краварка и случаен пътник, а после бедната жена не е имала с какво да я храни и е била принудена да я изостави.
Момичето разгледа внимателно плата. Дори подплатата беше скъпа. Не знаеше името на плата, но такъв нямаше дори мис Мъри, а тя беше богата наследница. Поне така шушукаха злите езици. Одеалцето беше от скъпи платове, значи майка й не я беше изоставила, защото не е могла да я храни. Сълзите започнаха да се събират в ъглите на очите й, когато каза:
- Какво да го правя? Майка ми ме е изоставила! Защо ми е нещо от нея?
Мисис Симънс я притисна към себе си.
- Не плачи, мило момиче! Ти си най-умното, най-доброто, най-красивото дете, което някога е попадало под моите грижи!
Джейн се отдръпна с усилие.
- Но, мисис Симънс, аз съм тук. А онази, която ми е оставила одеалцето, ме е захвърлила.
По-възрастната жена поклати глава.
- Не знаеш, какво се е случило, Джейни! Може да не е имала избор.
- Обаче е имала пари – каза момичето през сълзи и вдигна одеалцето на нивото на очите на мисис Симънс. – Вижте каква скъпа дантела!
- Не знам, миличка, не знам... Хайде!
Двете тръгнаха хванати под ръка надолу по пътя, към хана на Смит, където спираше пощенската кола. Тя щеше да отнесе Джейн към новия й живот.
- И все пак... – започна Джейн след малко. – Тя не ме е искала!
- Животът не е черно и бяло, Джейни - въздъхна мисис Симънс. – Не знаеш какво се е случило!
- Не искам и да знам!
Джейн спря рязко и замахна да хвърли одеалцето в една локва. Мисис Симънс хвана ръката й.
- Недей, миличка, ще съжаляваш!
- Няма! Тя не ме е искала в живота си, не я искам и аз! Не искам нищо от нея!
- Чакай, чакай! Ела тук!
Мисис Симънс отново я придърпа в прегръдките си и този път Джейн не издържа. Всичката смелост и увереност, както и желанието да се покаже зряла и възпитана млада дама пред семейство Ининг, новите й работодатели, просто се изпариха. Сълзите започнаха да се стичат по страните й, а възпитателката я галеше по гърба.
- Няма, миличка, всичко е наред! Не плачи, Джейни!
- Сама... съм... мисис... Симънс... – подсмръкна Джейн и си наложи да се отдръпне от любимата си възпитателка.
- Не си сама, красавице! Имаш мен! Можеш да ми пишеш винаги, когато се почувстваш самотна! Ти си като моята Иви! Същата лудетина!
Последва боцване по носа, което извика усмивка у Джейн. Иви беше дъщерята на мисис Симънс, която също беше израстнала в сиропиталището. Злите езици говореха, че вдовицата Симънс беше успяла само тук да намери работа и така родната й дъщеря беше израстнала сред сираци, като една от тях. Джейн не вярваше много на слухове, но наистина харесваше Ивлин. Именно тя й беше помогнала да си намери и работата.
- Наистина не го искам, мисис Симънс – каза Джейн накрая и върна одеалцето в ръцете на по-възрастната жена. – Ако искате, задръжте го вие, за спомен!
Възпитателката се дръпна като опарена.
- Не, не, миличка! В оная черна нощ, старицата ме закле да ти го натикам в ръцете, дори и да не го искаш.
Джейн погледна одеалцето и смачка част от плата в юмрук, все едно то й беше виновно.
- Не искам нищо от жената, която ме е захвърлила!
- Тогава поне използвай плата – намигна й мисис Симънс, - виж каква хубава дантела има! Можеш да си направиш якичка от нея. Или пък да я пришиеш към някоя блуза. Дори се сещам как би вървяла на тъмносинята ти блуза, сещаш ли се?
Тя издърпа одеалцето от ръцете на Джейн и започна да го разглежда с опитното око на шивачка, каквато всъщност беше в свободното си време.
- Ето, ами подплатата? Най-чист памук! Можеш да подплатиш корсета си с него, толкова е мекичък! Пипни! Ами къдричките? Муселин, със сигурност е муселин! Не, миличка, дори и да не искаш одеалцето като спомен, от него можеш да направиш какво ли не! Приеми го като вързоп мострени платове!
Джейн се засмя. Мисис Симънс можеше да намери хубавото дори в най-абсурдната ситуация.
- Добре тогава! Може би имате право. Дантелата е красива!
- И как не! Виж какви невероятни цветя има по нея! Миличка, такава не съм виждала дори по сватбената рокля на мисис Мъри, а знаеш колко държи тя на красивите дрехи.
- Да и на позьорството – ухили се Джейн, с което си спечели перване по ръката.
Напудрената мисис Мъри, майката на настоящата директорка на сиропиталището, се имаше за светска дама, но в очите на повечето деца и възпитателки не беше нищо повече от новобогаташка, която обича да парадира с дрехите си пред тях. Дъщеря й не беше много по-различна, но беше наследила и навика на баща си да брои залъците в устата на останалите.
- Не подхожда на една дама да сплетничи по адрес на благодетелката си! Хайде, да вървим, че пощенската кола скоро ще мине!
Двете се затътриха в мълчание надолу по калдъръма. Мястото в пощенската кола беше платено от възпитателките, като прощален подарък за Джейн. Не биваше да я изпуска, защото иначе трябваше да чака цяла седмица. Дори и мис Мъри да я прибереше, не се знаеше на какво мнение ще са семейство Ининг.
Пощенската кола беше дошла и още при вида й, мисис Симънс избухна в сълзи. След много прегръдки и целувки и обещания да пише всяка седмица, Джейн успя да се качи и да потегли към Саутхемптън. Там, в един голям градски дом, я чакаше новият й живот. Одеалцето пък скри в пътната си чанта.
Милите се нижеха една подир друга, обаче мислите на Джейн се връщаха все към малкото парче плат. Защо й е било на майка й, която и да е била тя, да й оставя одеалце, че и да заклева мисис Симънс да й го даде, когато навърши пълнолетие? За да й напомни, че не е била желана?
Като насън мина и самото пристигане в Саутхемптън, както и запознанството с мисис Манинг, готвачката. Оказа се, че семейството е заминало на гости и през следващата седмица Джейн ще бъде сама с мислите си. Мястото беше толкова голямо, помпозно и чуждо, напълно подходящо за новобогаташ като мистър Ининг. Джейн си наложи да не обикаля любопитно из стаите и реши да си легне рано. През следващата седмица щеше да има предостатъчно време да разгледа и опознае както къщата, така и околностите й и да състави примерна програма за двете деца в семейството.
Мисис Манинг не заподозря нищо и с много вайкане за дългите разстояния и разбитите пътища, както и с чаша топло мляко и бисквити, я прати да спи.
Само че сънят не идваше и не идваше. Джейн се въртеше в леглото, но мислите й все се връщаха към одеалцето. Накрая тя стана, наметна един шал на раменете си, запали свещ и седна да разшива. Колкото по-бързо се отървеше от това, толкова по-добре щеше да може да се концентрира в работата си. Мисис Симънс беше права – платът можеше да се ползва за нещо.
Тъкмо беше започнала да сваля муселиновите къдрички, когато от отвора изпаднаха няколко сгънати листа. Джейн примигна и ги взе в ръка. Бяха на красива огербвана хартия, а почеркът беше равен и отмерен.
Погледът на момичето се плъзна по редовете и очите й отново се напълниха със сълзи. Мастилото беше поизбеляло, но не се виждаше нито едно мастилено петно по листовете. Значи човекът не пишеше за пръв път. Джейн смачка листите на топка и ги хвърли на пода. Не искаше да чете написаното! За какво й беше? Който и да беше написал това, беше имал цели осемнайсет години да я потърси, но не го беше направил.
Продължи да разшива и отдели един от друг пластовете плат. Муселиновите къдрички събра на купчина, а дантелата и памукът сгъна внимателно. Когато приключи, свещта вече догаряше и едва тогава усети колко е уморена. Стана и свали шала от раменете си. Беше крайно време да си ляга. Само че едно светло петно на пода привлече вниманието й. Смачканите листи.
Джейн въздъхна и се наведе да вземе топката. Щеше да я хвърли при догарящите въгледи в камината. Посегна да го направи, обаче първото изречение привлече вниманието й и вместо да го изгори, се сви на люлеещия се стол до камината и зачете.
Comentarios