ПО ИСТИНСКИ СЛУЧАЙ
1
Слънцето припичаше безмилостно дори в априлската сутрин и инспектор Ромеро оправи гънките на сакото си. Беше й топло, но главният прокурор не те вика на лична среща всеки ден, така че тя се беше постарала да изглежда възможно най-представително. Едва беше успяла да намери място за паркиране – служебният паркинг беше пълен, а по двете страни на иначе широката улица бяха напаркирани разнородни возила. Затова й се беше наложило да върви петнайсет минути пеша, докато стигне до бялата сграда в колониален стил, където – ако се вярваше на прекия й началник – я чакаше ново поръчение.
Тя спря за момент преди да влезе вътре и да въздъхне с облекчение. Климатиците поне тук работеха както трябва, за разлика от тези в нейния участък. Вече я чакаха и я въведоха без проверки направо в кабинета на главния прокурор.
Ромеро очакваше да види мъж в строг костюм, но вместо това стисна ръката на усмихната достолепна дама в пъстра рокля и с венец от бръчки около очите. Би била много по на място като домакинята на някоя плантация. Жената явно забеляза объркването й и обясни:
- Здравей Мелинда! Аз съм прокурор Мендоса. Лейла Мендоса. Заповядай, седни! - тя й посочи едниния от плетените столове до прозореца. – Така ми се иска да те виках тук за да те наградя за дългогодишния труд, но вместо това ти давам случай, който е от огромна важност за реномето на държавата.
Инспектор Ромеро се облегна назад и кръстоса крак върху крак. Кабинетът също приличаше по-скоро на богата къща в някоя плантация, отколкото на обиталище на главния обвинител на републиката. Плетени столове, саксии с пъстри цветя. Единствено бюрото отрупано с папки издаваше, че тук все пак се върши канцеларска работа.
- Началник Санчес спомена, че е важно, госпожо – каза тя. - Обаче аз не се плаша от сложните случаи.
Дамата срещу нея кимна и усмивка започна да играе в ъгълчетата на устата й.
- Затова и избрах теб. Трябва ни някой с чиста статистика, някой който вдъхва доверие.
Прокурор Мендоса взе една папка от ниската масичка до себе си и я подаде на Мелинда. Отне й само един поглед да разбере защо са я повикали.
- Това е стопроцентово висящо дело.
- Твоята работа е да го разкриеш.
Инспектор Ромеро остави папката в скута си и погледна по-възрастната жена изпитателно.
- Не може да бъде разкрито. Нямаме никакви доказателства! Имаме само дати и имена. Но нищо друго.
- Затова пращаме теб, а не някой друг – каза Лейла, пресегна се и стисна ръката й. - Началникът ти каза, че можеш да намериш онова, което другите не виждат. Тук имаме нужда от точно такъв човек.
По-младата жена отвори папката отново и зачете за момент. После прехвърли единствената страница в нея и погледна събеседничката си учудено:
- Повтарям Ви, тук няма почти нищо освен имена, пол и възраст. Едва ли имаме само това за толкова време!
- Останалото ще ти бъде съобщено, когато отидеш на място – каза по-възрастната дама. – Да разбирам ли, че поемаш случая?
Инспектор Ромеро стана и взе папката със себе си. Не беше от хората, които се отказват просто защото е трудно. Ако беше такава, никога не би влязла в полицията и никога не би се прочула като един от най-добрите инспектори в страната. Беше свикнала да действа въпреки всичко и всички.
- Да речем, че приемам предизвикателството! Къде мога да намеря останалите доказателства?
- Инспектор Хавиер Делгадо, твоят предшественик, е предупреден да ти даде всички подробности по случая. Той ще бъде твой партньор, докато работите заедно по него.
Мелинда сви рамене и се ръкува с дамата. Нямаше значение кой ще бъде неин партньор. Тя работеше сама и именно затова не се проваляше.
2
- Още много ли има? – измърмори Кристина и спря да си почине отново.
- Малко остана – каза Жулиета и спря, за да може приятелката й да я настигне.
Междувременно, тя извади апаратчето и започна да щрака. Джунглата беше прекрасна, само да не беше постоянната жега. Обаче пък от друга страна, щяха да хванат хубав тен. Обожаваше слънцето и природата.
Няколко минути по-късно, Кристина се довлече пръхтейки до нея. Тя пък обичаше да се излежава, да си хапва хубави неща и да не се напряга много. Обаче пък обичаше и приключенията, така че се беше съгласила да дойде.
- Май не беше добра идея да избираме точно този маршрут – каза тя, като едва си поемаше дъх.
- Лусия каза, че отгоре има супер гледка – каза Жулиета отегчено. – Нали и ти беше там като проверявахме откъде трябва да минем, защо мрънкаш на всяка крачка?
Кристина извъртя очи.
- ТИ беше тази, която искаше да види гледките. Аз исках просто да се разходим и да пием коктейли!
Жулиета въздъхна. Недоумяваше как приятелката й беше влязла в един от най-престижните университети в Холандия с този мързел. Обаче беше факт, Кристина беше невероятно интелигентна и също толкова мързелива.
- И ще пием! – обеща Жулиета. - Когато се върнем. Стигаме горе и после в онова ресторантче, нали?
Обещанието накара иначе зачервеното от усилие лице на Кристина да светне.
- Обещаваш?
- Лъгала ли съм те? – каза Жулиета и щракна една снимка на приятелката си, как се опитва да си поеме дъх с ръце на коленете.
- Излъга, много ясно. Когато ми обеща лесна разходка днес – ухили се Кристина. – Я ме снимай хубаво, това не става за Фейсбук!
Жулиета извъртя очи и извади телефона си. Кристина и нейната мания по Фейсбук... Всеки ден нова профилна. Ако имаха обхват сега, сигурно нямаше да спре да пуска нови статуси! Щом ставаше дума за нещо подобно обаче, приятелката й застана почти на ръба на пътеката и започна да прави стойки за пред камерата.
- Хубава ли съм?
- Вече дори не си червена! Прекрасна, невероятна!
Жулиета прибра телефона и отново хвана камерата. Трябваше да имат и нормални снимки, не само щраканици.
- Недоумявам защо мъкнем това с нас – измрънка Кристина, виждайки промяната в снимачната техника. – Телефонът ми прави по-хубави снимки!
- И с него ще те снимам, спокойно, госпожице кипра!
Жулиета търпеливо извади айфона на Кристина и наистина започна да я снима. Трябваше да признае, снимките наистина бяха добри. Колко точно добри обаче, можеше да се каже само след като ги сваляха на компютъра. Кристина й дължеше такос за цял месец, ако спечелеше баса, че апаратчето й прави по-добри снимки от нейния телефон.
- Хайде, че се напекох вече! – обади се Кристина след малко и демонстративно се нацупи.
- Ами ти беше тази, която настояваше, че няма защо да взимаме много багаж, нали помниш? – попита Жулиета и посочи раницата на гърба си.
В нея бяха събрали всичките си вещи. Решиха да не взимат нищо излишно, предвид че ги чакаха няколко часа катерене. А по техните критерии, връхните дрехи и слънчевите шапки щяха да са излишни. Все пак отиваха в джунглата, където е топло и влажно.
- Обаче бях права да се облечем като за плаж, нали? – ухили се Кристина и демонстративно свали презрамката на потника си.
Яркото панамско слънце вече беше оставило своя отпечатък там.
- За няколко месеца тук, ще станем шоколадови! – сръчка я Жулиета.
- Нашите направо няма да ни познаят на летището! – ухили се Кристина и я прегърна през кръста.
Двете постояха така няколко минути, загледани в хоризонта. В краката им се простираше зелено море. Миришеше на зелено, влажно и на гниещи листа.
- Да вървим! – каза Жулиета по някое време. – Нали искаш да пиеш маргарита в онова заведение?
- Искам! – плесна с ръце Кристина и двете тръгнаха нагоре по склона.
Върхът вече изглеждаше на една ръка разстояние. Не направили и няколко крачки обаче, момичетата чуха стъпки зад гърба си. Двете се обърнаха рязко, но там нямаше никого.
- Хей, дами, не искате ли компания за разходката си в джунглата? – дочу се вик някъде под тях, изпод короните на дърветата.
* Това е тип история, която не сте виждали от мен преди. Защо - ще разберете в следващите части... Текстът е новела, поне за момента.
コメント