3
Бокете се оказа малко градче, сгушено в джунглата, буквално насред нищото, и на няколко часа път от столицата. Инспектор Ромеро беше имала достатъчно време да размисли, докато шофираше по безкрайните завои, но не можеше да си обясни какво би накарало две момичета просто да изчезнат в популярен туристически район без никой нито да е чул, нито да е разбрал нещо. В градчета като това всички се познаваха и не можеше някой да не е забелязал нещо необичайно. Обаче общността си оставаше мълчалива по случая, като изключим петимата души, които ги бяха видели за последно в онзи ден.
На пръв поглед мястото носеше белезите на нов туристически район – малки, но поддържани къщи, които да привличат туристи, липса на боклуци по улиците в ярък контраст с бедните колиби в покрайнините. Къщите нямаха дворове, освен няколко квадратни метра за паркинг на колата или мотора и едно-две бананови растения пред входа.
Личеше си, че тук господства джунглата и на фона на широките улици на столицата, инпектор Ромеро се почувства дребна и нищожна. Човекът не беше постигнал нищо ако се съдеше по това градче. Точно обратното – все едно дори и няколкото квадратни метра отвоювани от джунглата за строежа на къща, са получени не завинаги, а под наем. Мястото беше някак натрапчиво приветливо и именно затова ти навяваше смътното усещане, че си тук на гости и за малко.
Полицейският участък се намираше в центъра на градчето, но дори с ниските си очаквания, Ромеро беше разочарована от вида му. Ако не беше сверила адреса с GPS-а в колата, не би помислила ниската постройка за нещо различно от мизерния дом на някой собственик-параноик. Дори нямаше полицейски коли пред него – само един раздрънкан пикап, паркиран на верев и то така, че половината му задница да стърчи на пътя. Районът пък беше пълен с ниски постройки като тази и дори нямаше смислен площад. Не си беше представяла центъра на градчето по този начин.
Мелинда паркира до пикапа и звънна на номера, който беше получила за връзка с местната полиция. Трябваше да я посрещнати и да я въведат в подробностите около случая, поне тази информация беше получила от началника си и главен прокурор Мендоса. Нямаше да ходи да търси този някой си инспектор Делгадо в тази дупка или пък да обикаля по улиците. Естествено, не ѝ вдигнаха.
Тя изруга под нос и набра телефона отново. Този път откровено ѝ затвориха. Нямаше начин разговорът да бъде прекъснат след само три секунди звънене. Мелинда изръмжа и излезе от колата. Жегата и влагата във въздуха я удариха като стена. Тя се опря се на още топлия капак на колата и реши да звъни, докато не ѝ отговорят. Или докато не ѝ падне батерията.
- Кой се е раззвънял като ненормален? – дочу зад гърба си мъжки глас.
- Инспектор Мелинда Ромеро – каза тя и се обърна да подаде ръка за поздрав.
- Значи ти си кучката от столицата, която е дошла да ми се прави на шеф? – каза мъжът и изплю клечката, която дъвчеше.
Мелинда се изправи в целия си ръст от метър шейсет и осем и си наложи да му отговори подобаващо:
- Аз съм кучката, която пратиха от Прокуратурата да ти избърше задника... голямо момче!
Инспектор Делгадо наистина изглеждаше като планина от мускули и Мелинда отбеляза на ум, че такива обикновено не се славят с академични постижения. В полицията ги ползваха за силови операции или за сплашване на арестантите. Обаче за разследвания? По-скоро не. Явно тук наистина имаха остър недостиг на кадри.
Мъжът пред нея приличаше повече на фермер, отколкото на полицай. Изсечени като с брадва черти в криво и чворесто дърво, което не се поддава на обработка, две глави по-висок от нея и с телосложение на човек, който по-скоро прекарва деня си във влачене на камъни или дървени трупи, отколкото над папките с документи. Изражението му в момента можеше да се мери по свирепост с това на кой да е сериен убиец.
След като я измери с поглед, изражението се смени и Мелинда видя там нещо до болка познато - презрение. Не че я интересуваше. Обикновено започваше така с хората – никой не взима насериозно жените в мъжки професии. През годините се беше нагледала на всякакви видове подигравки и подмятания от колегите си. В началото, естествено. А когато видеха, че наистина си върши работата добре, си променяха мнението за нея.
- Да те видя как ще се справиш с нещо, което го няма! Голямо момиче – каза ѝ мъжът с ехидна усмивка.
Тя също реши да го измери с възможно най-презрителния си поглед.
- На улицата ли ще обсъждаме случая или смяташ да оставиш пещерните си обноски и да ме поканиш да видя с какво разполагаме?
Усмивката на Делгадо стана още по-широка и той удари токовете си.
- След Вас, сеньорита!
Вътре в сградата не беше особено подредено, но поне имаше работещ климатик, за учудване на Мелинда. Делгадо я поведе по единствения коридор, покрай множество широкоотворени врати. В дъното на коридора беше единствената заключена. Той измъкна ключа от джоба си и отключи, докато си свирукашенякаква мелодия. Когато влязоха, Мелинда огледа кабинета му. Вътре беше пълно с разнородни хартии, които покриваха всичко от пода до тавана, с изключение на една тясна пътечка покрай стената и две-три места на оръфания диван. Почти можеше да се закълне, че някъде из тази кочина вероятно се търкалят остатъците от обяда му и кой знае колко веществени доказателства, но за момента му спести коментарите.
- Настанявайте се, сеньорита! – махна Делгадо към дивана.
Мелинда го погледна криво, но после реши да не спори. На дивана имаше всичко друго, но не и място за сядане, така че ѝ отне известно време да разчисти място, на което да не се търкалят папки, хартии и опаковки от сандвичи. Междувременно, Делгадо издърпа от някъде папка с документи с вид и цвят като на многократно заливана с кафе и придърпа един стол срещу нея. Като за целта най-безцеремонно изсипа на пода папки, които бяха натрупани върху него.
Младата жена извъртя очи. Ако си мислеше, че ще я провокира с непрофесионалното си отношение, много се лъжеше. Така и така тя не беше дошла да работи в екип с него, а да оправя неговите грешки и да разреши случая. Каквото и да казваха в Панама.
- Кристина Веер и Жулиета Ван дер Брет – каза Делгадо и ѝ подаде две снимки.
Приличаха на увеличени паспортни снимки, на които се виждаха две млади русокоси и синеоки момичета. Изглеждаха даже малолетни и крехки с тази бяла прозрачна кожа. Нищо общо с вида на местните. Дори с нейния собствен и този на мъжа срещу нея. Мелинда ги остави най-отгоре върху купчините хартии на масичката пред тях. Дори сред купчините разнородни документи, двете снимки се открояваха и младата жена не можеше да откъсне поглед от тях.
- Набиват се на очи, нали? – отбеляза Делгадо, проследил втренчения ѝ поглед. – От далече си личи, че са от другия край на света.
Мелинда кимна и си наложи да не извърти очи. Не беше нужно да си криминалист, за да заключиш, че двете момичета са от другия край на света. Това и малките деца можеха да го направят.
- Откъде са тези снимки?
Мъжът ѝ отговори без да я поглежда:
- Родителите им ги донесоха, веднага щом дойдоха тук.
- Те са тук? Защо?
- Все още, за съжаление. Тъпи гринговци! – изсумтя Делгадо.
- Покажи малко уважение към родителите на изчезналите! – сопна му се тя.
Той ѝ хвърли раздразнен поглед, но Мелинда не трепна. Ако имаше нещо, което мразеше повече от високомерното отношение на служителите на реда към потърпевшите, то сигурно беше шовинизмът на мъжете в системата.
- Както и да е! Та, тези двечките – Делгадо почука по снимките, - дошли в Панама да се правят на големите самарянки. Тази тук е на двайсет и две, а другата на двайсет и една. Колежки в университета, приложна психология в Холандия. Те са от там, между другото, не че някой би ги сбъркал за местни. Според родителите им, решили да дойдат в Панама, за да направят някое и друго добро дело. Според мен, са решили да видят как живеят бедните и да се правят на баровки с малко пари.
Мелинда се намръщи. Тя самата не харесваше богатите европейци, които идваха в Панама само за да погледат как живеят в другите части на света и да „оценят онова, което имат у дома“. Но чак такива крайни мнения и то от служител на реда, който трябва да е обективен. Недопустимо!
- Няма как да си сигурен - каза тя на глас и си наложи да не се кара с него от първия ден. - Може просто да са искали да направят нещо добро! Има и такива хора. Особено от младите европейци. Имат си всичко, искат всички да са щастливи и отиват на другия край на света да правят добро. Даже имат някакви програми за доброволци...
Тя самата беше виждала подобни хора в столицата и беше слушала поне десетина истории за такива млади хора. Не разбираше какъв е смисълът да отидеш да променяш живота на другия край на света, вместо да го промениш за хората в собствената си държава, но не беше сега моментът да разсъждава по темата.
Делгадо се изсмя.
- Да, бе, сигурно! Затова са дошли три седмици по-рано и са правели добро по барове, дискотеки и плажове със свои себеподобни! Безгранична доброта удавена в алкохол и хубава храна по панамските плажове.
- Тоест?
- Запознали се с някакви западняци като тях и почнали да се местят от бар в бар. Имаме го документирано – снимки, съобщения, всичко. Техните ни показаха профилите им в социалните мрежи. Снимки от къде ли не.
Делгадо се разрови из папката – изглеждаше натъпкана с всякакъв вид хартии. Мелинда попита:
- Обаче как са изчезнали ? Ако имаме хора, които са били с тях, че дори и снимки са си правили? Не е като никой да не е имал връзка с тях...
Мъжът поклати глава и я изгледа със съжаление.
- Май не знаеш какво са ти натресли, а? На първи април са тръгнали уж по пътеката „Ел пианиста“, тя е наблизо, има красиви гледки на джунглата. След тая дата обаче, повече никой нищо не е чул за тях. Техните се довлякоха тук на четвърти с една камара познати, детективи, кучета и какво ли още не. Преравяме джунглата за осемнайсети път, но няма абсолютно нищо. Все едно извънземните са ги отвлекли...
Мелинда се наведе напред. Започваше да разбира защо прокурор Мендоса не ѝ беше казала нищо. Ако беше имала представа как стоят нещата, не би приела подобен случай. Тя обичаше предизвикателствата, това го знаеха всичките ѝ колеги. Обаче едно беше да обичаш заплетените случаи и да ти доставя удоволствие да разрешаваш казуси, които за другите са непонятни и съвсем друго сам да си натресеш случай, който няма очевидно разрешение. Отне ѝ няколко минути да разсъди, че в разказа на Делгадо има нещо твърде странно.
- Как така две момичета изчезват в джунглата и никой не намира нищо, не знае нищо и не е чул нищо един месец? – попита тя и се пресегна да вземе папката от ръцете му.
Без успех, защото мъжът я вдигна над главата си секунда преди да я хване.
- Или ми дай да прочета сама, или ми обясни за какво става дума! – изръмжа Мелинда и скръсти ръце на гърдите си.
Делгадо сви рамене и вместо отговор, издърпа някаква карта и я разстла върху останалите хартии по масата до дивана. Оказа се топографска карта на района.
- Това е пътеката – проследи той тънка червена линия, - минава през джунглата, после върви през тези два хълма и накрая, хайкърите би трябвало да се върнат обратно в началната точка по същия път. Добре маркирана е и е страшно популярна. Само идиот може да се изгуби там и то с много, много старание. А дори и да се загуби, другите идиоти, които постоянно кръстосват района, ще го открият до час-два.
Инспектор Ромеро проследи с поглед линията по картата. Наистина не изглеждаше труден маршрут – права почти линия в една контретна посока. Дори и да си в джунглата, дори и да не си съвсем сигурен накъде отиваш, да вървиш само направо по маркирана пътека и да се върнеш обратно по същата пътека не звучеше като особено трудна задача. Без значение от коя част на света идваш.
- Обаче те не са се върнали, нали така?
- Именно. Вероятно са се загубили някъде. Тъпи гринги.
Тя се втренчи отново в тънката линийка и потисна порива си отново да каже на инспектор Делгадо, че не бива да се отнася така с изчезналите. Продължаваше да ѝ изглежда къса и относително лесна за следване. Поне на картата.
- Колко време би трябвало да отнеме отиване и връщане?
- Казват, че е към пет-шест часа – сви рамене Делгадо.
- Казват? Не си ли ходил?
- За какво? Гидове и кучета там колкото щеш, не ми е мястото да газя из джунглата. Те знаят как и какво търсят по-добре от мен.
Мелинда се намръщи. Тя беше на противоположното мнение, но преди да поеме към джунглата в търсене на доказателства, трябваше да разбере с какво точно си има работа. Дотук имаше повече въпроси, отколкото факти и това никак не ѝ харесваше.
- Ако е трябвало да се върнат по същия път, а пътеката е почти права линия през джунглата, как точно са успели да се отклонят?
- Както си искат! – изсумтя Делгадо и сгъна отново картата. – Те са двойка грингас, които са си мислили, че разходката в джунглата ще им е като разходка в парка или по улицата. Вероятно са свърнали от пътеката някъде и са си счупили главите. А ние тук трябва да изорем цялата джунгла, за да докажем на западняците, че децата им са били пълни идиотки и са се претрепали сами!
В главата на Мелинда прозвуча гласът на прокурор Мендоса. Тя наистина беше споменала нещо за това, че им трябва някой с чиста статистика, на когото може да се вярва. Обаче не можеше да пропусне една подробност от разказа. Търсенето още продължаваше.
- Тогава защо никой не ги е намерил? – попита тя. - Ако наистина са паднали някъде там, защо досега никой нищо не знае? Сам каза, че ако се загубиш, там има достатъчно хора и до няколко часа ще те намерят. Тогава защо не сте ги намерили ако наистина са се пребили на пътеката?
Делгадо сви рамене, давайки да се разбере, че отдавна вече не се ангажира толкова с този случай. Така правеха чиновниците, когато отидеш при тях с работа точно в края на работното им време. Мелинда беше виждала подобно поведение у повечето си колеги и никак не го харесваше. Щом като си поел ангажимента да разкриеш един случай, трябва да го направиш, защото това ти е работата. Когато работиш в полицията, често не свършваш точно в пет вечерта. Обаче тя никога не се беше плашила от дългите часове работа или заплетените казуси и отказваше да позволи на рутината да я повали.
- Ти си шефът и важната клечка от столицата, ти ми кажи! – каза Делгадо отегчено. - Аз съм специалист по спасителни акции и мога да ти кажа, че там няма нищо за спасяване. Омръзна ми да ровя в това. Защото няма какво повече да се направи. Ако ровиш в мърша ще се размирише повече. А никой не иска това.
Тук вече Мелинда не издържа и скочи.
- Твоята работа е да намериш какво е станало! А не да седиш тук, в тази кочина, скръстил ръце и да разсъждаваш! Да си полицай не е винаги да носиш хубава униформа и да се правиш на интересен. Твоята работа е...
Инспектор Делгадо се надигна бавно от стола си.
- Моята работа БЕШЕ да ги намеря живи, драга – каза той горчиво, прибра картата и снимките обратно в мърлявата папка и я хвърли на бюрото си. – Вече няма какво да спасявам. Не може да са още живи. Обаче иди го кажи на родителите им!
Младата жена изпуфтя и го измери с поглед.
- А ти какво предлагаш? Да стоим и да чакаме да се откажат да търсят?
- Само това мога да правя, откакто започна този проклет случай. Така че ти предлагам да впрегнеш столичния си задник на работа и да видим какво ще сътвори гения ти по случая. Наистина съм дяволски любопитен!
Инспектор Ромеро извъртя очи. Изглеждаше добре, но не можеше да разбере защо щом като е влязла в полицията, автоматично трябва да прилича на леличка от столова? Сега се намръщи и наистина реши да свърши нещо. Настаняването в квартирата щеше да почака. Тя стана и с усилие си проправи път между папките в тясното пространство. Повече от ясно беше, че със седене в задушната стаичка нямаше да постигнат нищо.
- Точно това смятам да направя, но първо искам да изслушам лично абсолютно всички, които някога са ги видели до датата първи април. И ти идваш с мен!
Делгадо извъртя очи, но все пак я последва.
- Както искаш, обаче отсега ти казвам, смисъл ня-ма!
Мелинда измърмори нещо под нос и тръгна пред него по тесния коридор.
***
Бокете е малко градче в северната част на Панама, близо до границата с Коста Рика., а пътеката "Ел пианиста" е една от най-популярните в района и до днес. Пътеката е кратка, теренът не е много труден и е ясно обозначена. По нея всеки ден има хайкъри.
Крис Кремерс (21) и Лизан Фроон (22) изчезват на 01 04 2014 г след като тръгват по "Ел пианиста" и не се връщат. Двете са студентки по психология в Холандия, които идват в Панама като доброволки, за да преподават в училището в Бокете. Само че заради промяна на графика, за която те не са информирани навреме, започването на работа се измества с една седмица във времето, което ги оставя с време за разходка и нищо за правене.
В историята, двете присъстват като Кристина (Крис) и Жулиета (Лизан), техните имена, както и тези на всички останали замесени в случая, са променени в този разказ.
Веднага след обявяването им за изчезнали (на 02 04 2021 в късния следобед), се организира мащабно претърсване на джунглата. То продължава седмици наред, но не откриват нищо. Има само няколко свидетели, които са ги виждали преди това и е ясно, че момичетата знаят само няколко думи на испански и не са били подготвени за дълъг преход. Нямали са дори връхни дрехи.
Разследването първоначално се води от мъж, специалист по организиране на спасителни операции (в историята това е инспектор Хавиер Делгадо), който с напредването на времето е сменен от жена, специалист по разследване на престъпления (инспектор Мелинда Ромеро в историята). Изчезването на двете момичета предизвиква сериозен световен отзвук и влияе негативно на туризма в Панама, така че към онзи момент всички искат обяснение какво се е случило.
Описаното в следващите части се базира на доказателствата открити по случая (всички доказателства описани по-нататък са истински). В следващите части ще ви дам още информация.
Opmerkingen