Чукчи Читател - Iron Flame

Рубриката #чукчи_читател се завръща с ревю, което не вярвах, че ще напиша сега, нито че ще бъде с точно такова съдържание или оценка. Обаче ето на! И това се случи, за съжаление.

Ако се чудите коя е книгата - става дума за "Iron Flame" на Ребека Ярос, продължението на "Четвърто крило". Книгата скоро излиза на български, така че ще се опитам да не ви спойлна действието. Много я чаках и накрая по празниците се предадох да я чета директно на английски и... брутално се разочаровах.

Рядко съм чакала продължение на книга така, както това тук и досега не съм била толкова фундаментално разочарована. Без майтап. Маркирах книгата като прочетена в Goodreads по средата на четенето, защото ме загуби като читател. Ще я дочета, може би ще погледна и следващата, но само и единствено заради драконите, които са единствените адекватни герои за мен. Всъщност, ако историята в тази книга беше написана през погледа на Терн, щеше да е много по-добре. Защо? Прочетете по-долу. Не вярвам, че пиша това. За тази поредица...

Първият ми и основен въпрос е - кой, по дяволите, е написал тази книга? Защото се кълна в Малек и който там друг бог има в тая вселена, първата книга няма нищо общо с тази! Не искам да има общо и дори не искам да си представя, че е писано от същия автор. Защото ако бях започнала с тази книга, нямаше да мина след страница 50 (*всъщност, между страница 50 и страница 350 ми идеше да хвърля книгата поне 4 пъти). Защото не е това, с което започнах. Защото героите нямат почти нищо общо с онези, които харесах в първа книга (*и не, тук не говорим за израстване, а за много тъпо написана книга, която ги прави неадекватни идиоти). Не съм от хората, които се насилват да четат, но тук го направих, с идеята, че става дума за поредица от 5 тухли (тази тухла е 600+ страници отново) и е нормално действието да е леко мудно. Обаче не, не е проблемът с мудността на действието и книгата се чете бързо. Обаче, кълна се в Малек, това е единствения й плюс - че се чете бързо.

Къде всъщност е проблемът?

Да, историята, на теория, е същата - действието започна точно където свърши в първата книга. Героите са същите - отново става дума за Вайълет Соренгейл и за глупотевините, в които се забърква, волно или неволно (повече за това по-нататък). Но изглежда така, все едно злите езици, които твърдят, че книгата е писана от ИИ наистина казват истината. Защото само безмозъчен бот би могъл да осакати прекрасни герои, супер добър сюжет и перфектна комбинация между екшън, хумор, страшни моменти, романтика и фентъзи.

Нямам друго обяснение как първата книга ще ме залепи за страниците, а тази ще ми иде да плюя по няколко пъти на страница и ще ми трябва цялото усилие на волята, за да продължа да чета. Още в началото на книгата!!! Което, на теория, би трябвало да те грабне и убеди, че книгата си струва. (вероятно от текста лъха колко съм разочарована)

Наистина, нямам друго обяснение как перфектната комбинация от фентъзи, романтика, екшън и загадки ще се превърне в ТОВА. Именно "това", не "книгата", не "продължението". Това не заслужава да е продължение на "Четвърто крило". Ние не го заслужаваме, героите също. Същите тези герои, които ме убедиха да чета романтичните епизоди (не съм фен на любовните романи) в първа книга. Е, тук ми иде да им плесна един зад врата.

Единствените адекватни герои в историята са драконите, заклевам се! Споменах ли, че ако историята беше написана през погледа на Терн, тази книга щеше да е в пъти по-добре? Сега е моментът да разберете защо.

Да, историята уж трябва да продължи от същото място, където ни остави на края на Крило-то, НО звучи така, все едно е писана от хормонална пубертетка. Направих си труда да проверя коментарите в Goodreads и се оказва, че моето мнение доста се покрива с това на всички останали разочаровани. Защото книгата е завила рязко от NA (New Adult, жанр където героите са на 20+ и темите са съответно по-така) към YA (Young Adult, където героите са тийнове и основните теми се въртят около това кой с кого е гадже и защо). Героите са си все още на 20+, ОБАЧЕ се държат като безмозъчни тийнове. До един, Вайълет и Зейдън включително. Което няма нищо общо с поведението им в първа книга.

Не стига това (да решим, че героите рЕзко са оглупели), а цялото действие в книгата е въртележка от напълно нелогични моменти в случаен ред - вероятно използван уж да държи читателя в напрежение, но главно абсолютно объркващ. Редуваме любовна боза (спорове между влюбените, чуденките на Вайълет той обича ли я изобщо и секс сцени) и крайна, безсмислена жестокост (графични описания на раздиране на плът и хвърчащи телесни течности). Всяко едно от двете е напълно несвързано с предходните и те кара да се чудиш какво, по дяволите, четеш. Ако първата книга беше просто любовен роман, щях да махна с ръка на любовните простотии, да реша, че сама съм си виновна и да стисна зъби. Обаче не е.

Вайълет имаше мозък в първата книга. А тук все едно някой й е направил лоботомия. И не само на нея.

В "крилото" има баланс между героите, хумор, химия. Сюжетът, макар и също пълен с тежки моменти, има логика и на тебе ти пука за героите, защото в техния свят ставащото има смисъл.

А тук е като спор в голямото междучасие между осмокласници. Не ми харесва, не ми е интересно за четене и не, не е развитие на връзката. Особено когато една и съща сцена (*или вариации на сцената) се повтаря в първите триста страници от книга с обща дължина два пъти по толкова. Съвсем спокойно, както се казва неколкократно в чужди ревюта, е могло да се съкрати с минимум 100-150 страници любовни бози за сметка на обяснения какво, по дяволите, четем.

Но млъкни сърце за любовните бози! Останалото също не е по-добре. Героите са крайно нелогични - най-рационалното същество в цялата история е Терн, няма да спра да го повтарям. Той е интересен, както и останалите дракони, НО на него никой на му дава думата. Всъщност, в първата книга имаше повече от драконите, отколкото тук. Защо? При положение че всички се кефеха как в тази книга драконите приказват и си имат мнение!? Защото когато не става дума за треторазрядна боза, има...

Смърт, жестокост и напълно безпредметно изтезание. Тонове от това навсякъде, където не четем как Вайълет се чуди дали оня пергишин иска да я овъргаля в сламата или би й поверил сърцето и дракона си.

Страшно мразя, когато героите умират само защото читателите трябва да хлъцнат, да се ужасят и да клатят глави. Не е интересно. Не е забавно. Дори не клатим глави, псуваме автора (заявявам това отговорно И като автор, между другото). Особено когато не ни пука особено за героите. А как ще ти пука за герой, чието име си чувал пет пъти в цялата история и то като "статист"? В пърната книга героите умираха с причина, там ми беше жал за всеки един от тях, защото Вайълет беше имала време да изгради минимална връзка с тях. Защото на нея също й пукаше. А тук? Прекрачва трупа и все едно нищо не е било. Даже ги възкресяваме като в "Игра на Тронове". Честно ли?

Около Вайълет се лее кръв наляво и надясно, само заради екшън ефекта. За да видим какво точно? Или за да на покаже, че е важна и другите се избиват да мрат за нея? Не е готино, нито е интересно, камо ли пък драматично. Защото половината от измрелите герои не ги познаваме достатъчно, че да ни пука. Освен това, нямаме грам идея защо Вайълет е толкова важна. Всъщност, всичко, което поне малко първата книга се опитваше да обясни, тук е с краката нагоре ИЛИ е още по-объркано. Човек очаква, че след поне 800-900 страници текст от една вселена ще има минимална представа за това кое какво е, нали? Не и в тази поредица, защото въпросите ми от началото на книгата така и си стоят. Като например защо Вайълет е чуплива, защо има бяло в косата и всички я зяпат като извънземно. Въпрос, който няма отговор от началото на книгата до момента.

Същото важи и със сцените на жестокост. Защо, мамка му? Кому е нужно това? В първата книга имаше жестокост и смърт. Но там тя имаше някакъв смисъл за развитието на героите. Тук е самоцел. Все едно не е ясно какъв е жанрът и що пък да не ужасим и погнусим читателя? Ей така, за цвят? Това не е трилър, не е и хорър, за да се кефим на кръв и телесни течности, които плискат по всяка повърхност. Определено не е това, заради което започнах да чета първа книга. Не е и това, заради което започнах да чета тази книга. Защо трябва да го има в такива количества? Дори не ми е толкова гадно за героите, дразни ме, че авторката си мисли, че искам да чета това...

Злодеите също нямат логика, защото не знаем какъв точно мотив имат да тормозят героите - даденият мотив е по-зле от този на Волдеморт да тормози Хари Потър (казвам го като не-фен на поредицата, смятайте тука колко е зле). Още по-лошо, нямаме елементарни отговори дори на въпроси от книга едно - доста от въпросите на Вайълет към когото и да е. Вместо това имаме злодеи излезли от "Хари Потър" и мъчения от "Дивергенти" (*и още тъпотии от споменатата жалка поредица). Паралелите с горните две са твърде притеснителни за мен, защото не харесвам нито една от двете поредици и определено не го очаквах.

В първата книга супер много харесах Вайълет. Разбирах нея и другите герои. Бяха ми симпатични, стисках им палци. Тук не ги разбирам и не ги харесвам. Защото те нямат мотиви. Кухи са.

Страшно разочарование е за мен тази книга. Може би защото чаках толкова много, че не издържах и направо зачетох на английски. За празниците. Даже се бях заканила да купя книгата на български и да си я прочета пак. Но сега, по средата на книга, която ако беше първата от поредицата бих разкарала от библиотеката си... Книгата е хит, само защото разчита на популярността на първата книга. Сама по себе си, тази книга е боклук. Сигурна съм, че бг изданието ще бъде много красиво (летвата е висока след първата книга), но просто ме е яд как може една история да се съсипе така.

Когато излезе книга три от тази поредица, определено ще я проверя. Заради драконите, само за тях ми пука все още в тая история. Но ако другите книги на авторката (*пише главно любовни романи) са толкова зле като логика, ще пропусна.