Три мита за трети март

(*един научно-популярен разказ)

Днес е национален празник. В другите държави това би означавало флагът да краси всяка стена, пилон или прозорец, хората да празнуват наистина, да посещават исторически места, да се чувстват част от едно общо цяло и да са горди с историята си. Може би примерът не е най-добрият, но вижте ги американците – за тях четвърти юли е религия. Чакат го със седмици, планират, канят приятели. После „три дни яли, пили и се веселили“. Същото правят французите за деня на падането на Бастилията. За руснаците няма да говоря, защото там от първи до 10-12 май никой нищо не помни, защото всичките тия дни се сливат в едно безкрайно печене на шишчета с гарнитура от алкохолни изпарения.

Националният празник е време за обединение, за да се сетим, че сме единни и както веднъж сме се преборили за нещо (свобода, независимост, каквото и да обозначава датата), така можем да се преборим и в бъдеще, ако се наложи. Поне така е в останалите държави.

Ние сме някакъв куриоз. Първо, националният ни празник, първият в календара след нова година, е повод не за всенародно веселие и обединение, а всенародно плюене кой какъв е. Вместо да празнуваме, почваме да дебнем какво ще направи противниковият лагер и щателно да го оплюем. Не се чувстваме единни, а точно обратното. Не се и радваме на самия празник, защото „са ни подарили свободата“ и „се кланяме на нов поробител“.

Всяка година игнорирам подобни глупости, обаче тази просто нещо ме тресна по главата и реших, че май е крайно време да обясня защо смятам, че трети март трябва да си остане национален празник и да ни обединява. Само че преди да стигнем до там, нека ви развенчая няколко много популярни мита, които и двата лагера използват.

Първият мит е сигурно толкова стар, колкото и празника.

Мит 1 – Руският император е пуснал сълза и изведнъж е решил да похарчи няколко милиона златни франка/рубли/каквато там стабилна валута е имал за да освободи „бедните братя славяни“.

Толкова бил трогнат, човекът, че сърце не му дало да стои отстрани, докато ние се борим сами за свободата си. щото сме православни, братя по език у култура и тъй нататък.

Дрън-дрън, драги дами и господа.

Нито една война не се основава само и единствено на емоционални решения. Дори Троянската война, която уж започнала заради Хубавата Елена, има много по-елементарно обяснение. Троя държи ключа към Азия по онова време и има безценни търговски връзки, както и желязна руда. Така че войната не е била за една шавлива фуста, а за кинти. Съжалявам ако развенчавам нечии романтични представи. Ама се отплеснах леко.

Обратно в лето Господне 1877-мо, когато руският император Александър II решава да „освободи“ България. Нямам представа какви са били истинските сантименти на човека. Може наистина да е имал жалостиво сърце, знам ли. Обаче основните мотиви за започване на войната са малко по-прозаични. Не е защото „запорожци са писали писмо на султана“, а защото Русия е чакала вече две десетилетия да си го върне на Османската империя за поражението от Кримската война. Доста позорно поражение, не без асистенцията на западните Велики сили, между другото. Така че ние сме просто повод Руската империя да го натакова на Османската империя. Ако територията бъде завладяна, толкова по-добре, ще се разшири Русия на едно по-приятничко, плодородничко и близичко до Босфора (в идеалния случай с него в рамките си) местенце. Колкото и да плюем България, откъм климат, биоразнообразие и плодородие, сме изтеглили шестица от тотото, дори по европейските стандарти.

Така че, да оставим настрана сантиментите и да не обожествяваме имперската политика на Русия от 19ти век.

Което ни води до втория мит, този път любим на другия лагер.

Мит 2 – Свободата ни е подарена, ние сме смотаняци, които нищо не са постигнали и затова няма грам смисъл да празнуваме нещо, което няма общо с нас. Това един вид е предателство спрямо самите нас.

Я абер найн, майне дамен унд херен!

(*“да, ама не, дами и господа“ на немски)

Не можем да отречем очевидното – Русия към оня момент е имала в пъти повече ресурси от нас самите, както и уредената подкрепа (под формата на съглашения за ненамеса в конфликта) на останалите Велики сили. Само че тук руснаците са си правели малко по-различни сметки. За любопитните ще вметна, че части от България са освободени още по време на Кримската война, но по редица причини и мръсни задкулисни сделчици, сме оставени вън от играта.

Тогава Румъния успява да получи автономия, ние – не, независимо че също сме помагали във военните действия също колкото румънците – точно с надеждата, за благодарност, да получим свобода, да докажем че сме достойни за нея. Защо е предмет на друг разговор, но да го кажем накратко – към оня момент на Великите сили им е изнасяло да имат буфер между себе си и Османската империя и този буфер не сме били ние. Сложно е, мърляво е, точно като в наши дни.

Когато влиза във война през 1877-ма, сметки за „освобождаване“ на някого няма (ако не ми вярвате, поровете се малко, има доста нелицеприятни факти). Само че Великите сили са си направили сметката без кръчмаря. Или по-скоро без Еузебио и съдията (*футболист е това, вижте в Гугъл, историята е забавна).

Българите се самоорганизират и решават, че ето този път вече ще надминат себе си и наистина ще извоюват свободата си. Тук вече започват дюдюкания, че нищо не сме направили, защото ... (*попълнете празното пространство).

Само че историята е малко по-различна. Когато руското командване прави стратегическата грешка (*аха, правилно ме чухте, ГРЕШКА!) да обсади Плевен и да остави тила си открит откъм старопланинските проходи, задникът на всички провалили се генерали забърсват българите. Да, да, българите, точно така. Без една много навременна намеса, цялата война от 1877-78 е щяла да се провали с гръм и трясък. Кои са тия българи? Знаете ги кои са - българските опълченци са това, ония от одата на Вазов.

От другата страна на Стара планина е бил „Сюлейман безумний“, който също е направил тактическата грешка да тръгне да минава през един от най-неудобните старопланински проходи, само и само да погне „гяурите“. Само че на пътя му стоят шепа крайно мотивирани опълченци.

Генерал Радецки, който пристига „с гръм“, всъщност просто внася достатъчно смут във вече разстроените османски редици, че да реши битката в наша полза. Това обаче не се е случило, защото хората на Радецки изобщо не са били равни по брой на ордите на Сюлейман паша. Напротив – ставало е дума за шепа хора, дошли „по двама на кон“. Само че в този случай е била важна психоатаката.

На мобилизирания башибозук от другата страна, който няколко дни се е изправял лице в лице с дяволи, които искат да го видят мъртъв, че и в жегата само това му е трябвало, за да си намери повод да се изпари яко дим. За какво да си развалят рахата, като могат да се върнат и да си пият спокойно кайвето? Мълвата, че идва многобройна руска армия да ги изколи просто им дава нужното ускорение.

Само че нека не се лъжем, ако опълченците на Шипка не бяха издържали тия три дни, днес с вас нямаше вероятно да си говорим изобщо за датата трети март. Това е една от причините и да се ходи именно на Шипка на тая дата и изобщо. Защото реално тази битка спасява руснаците от второ, доста по-позорно поражение, като онова от Кримската война. Нека не се лъжем, ако Сюлейман паша беше успял да свали обсадата на Плевен и да помогне на Осман паша, шансът „военната авантюра“ на Балканите да продължи дълго е бил около нулата. И тогава, и сега, държавите нямат навика да наливат пари в губещи операции.

Това ни води до следващия мит, който направо ми отвява главата.

Мит 3 – това е празник за почитане на новия ни поробител, не на нашето освобождение и затова няма смисъл да се празнува.

Това е толкова сбъркано, че даже не съм сигурна откъде да започна...

Войната от 1877-78 година остава в българската история като „Руско-Турска Освободителна война“, само че като начало, в състава на руската армия, далеч не е имало само руснаци. В състава на Руската империя и тогава, както днес в Руската Федерация, е пълно с други народи, които ползват колективното название, но далеч не са еднакви като култура и като език. В тази война обаче е имало и много други държави-съюзници, които нашата история много удобно смита под килима, когато й изнася и вее като знаме, когато реши, че може да има полза.

Всъщност, доста голяма част от действията в Северна България, включително обсадата на Плевен, са изнесени на гърба не на руснаците, а на техните съюзници във войната – румънците и финландците. Хората на крал Карол (*един от най-тачените румънски крале в цялата Румънска история изобщо, между другото) и финландците оставят бая кости по нашите земи, но някак много удобно ги пропускаме, а не бива. Ако ходите в Плевен, има мавзолей (паметник-костница), посетете го. Панорамата в Плевен също е хубаво да видите, екскурзоводите душа дават да ви разкажат разни интересни неща (ама няма да ви развалям изненадата, че да ги кажа тук).

Следващото сбъркано в горното твърдение е в идеята за това, че се „кланяме на поробителя“. Това е плод на доста странно смесване на исторически реалности, което пък е довело до създаване на колективен образ на нещо, което всъщност го няма. Кое го няма ли? Няма единен образ на Русия. Шантаво, а?

Нека да се изясним – царска Русия няма абсолютно нищо общо с СССР на Сталин и няма как да сравняваме двете „освобождения“. Войниците и техните командири от 1878 година нямат нищо общо с ония другари, които са си бършели подметките с чаршафите на леглата в къщите, където са били разквартирувани по време на „Великая Отечественая“ (*не преувеличавам, това са разкази на дядо ми, който е бил малко дете към оня момент). Единственото, което обединява двете лица на Русия – от 1878 и от 1944 година – е общата им геополитическа цел да сложат ръка на проливите. Това, че ние се намираме и упорито стоим на пътя към тия проливи, е просто случайност.

Като говорим за „освобождение“, дори не бих нарекла събитията от 1944 година „освобождение“ от каквото и да е, по-скоро преврат. Ако трябва да мислим коя дата не бива никога да се празнува, то бих гласувала с две ръце за девети септември. Защо точно е тема на друг разговор.

Царска Русия може и да е имала планове да ни направи „дунайска губерния“, но си е направила сметките без кръчмаря – сиреч, останалите големи играчи, които налагат „вето“ на Санстефанска България. Така се пръква автономното Княжество България – просто на останалите Велики сили хич не им харесва хем да сме голяма самостоятелна държава, хем да сме независими. Русия, твърде изтощена от войната, пуска сълза за смелите българи и подписва договора с кръвта на загиналите си войници.

Така пише в учебниците, само че онова, което се премълчава е, че руските пратеници в Берлин са били също толкова съгласни България да бъде разделена, колкото и представителите на останалите Велики сили. Чисто и просто една слаба България е цяла бъде много по-лесна и удобна за използване.

Геополитика, пичове. Гадно и мръсно нещо. А това, че три четвърти от българското население после ще яде калая, на конференцията в Берлин никога не ги е интересувало.

Ако при Сан Стефано България се ражда, то в Берлин едва не я убиват. Не си правете илюзии, че на онази конференция на някого му е пукало за нещо различно от собствените му интереси.

Само че откъде, по дяволите, стигаме до концепцията „тоя празник не е наш“? При положение че това е първата дата от ПЕТСТОТИН години, когато България се появява на картата на света, ние се свиваме срамежливо, махаме с ръка и мънкаме „ама то не сме ние, то Русия, нали, ние не заслужаваме“.

Чудила съм се известно време по въпроса и единственото ми обяснение е – съветските другари. Чисто и просто след 1944 година има много настоятелна и системна пропаганда в тая насока. Да не си вирим носа много-много и да правим „слуш“. Колкото повече ни обясняват, че сме смотани, некадърни и изобщо тука по милост, толкова по-кротки и покорни ще сме.

Преди да скочите, замислете се как действат насилниците? Всяко едно домашно насилие, преди да прерастне в използване на партньора за боксова круша, започва със системен психически тормоз, който цели да направи жертвата покорна и да й внуши, че всичко, което й се случва, тя си го е изпросила сама. Просто в нашия случай психическият тормоз е бил от друга държава с цел упражняване на контрол и смачкване на националната гордост и самосъзнание.

Явно сме били много послушни, защото това така ни се е набило в главите, че вместо да празнуваме освобождението си, това че сме се появили на картата, ние роним сълзи и се умиляваме кой се бил застъпил за нас. Другата крайност е просто да махнем с ръка и да кажем, че кво толкова, празникът не е наш, две държави са водили война и ние сме се появили ей така, между другото.

Не така, хора, не така!

Та, защо трябва да празнуваме трети март и за какво ни е нужен тоя празник изобщо?

Загиналите в оная война, без значение дали са били руснаци, румънци, финландци или български опълченци, заслужават уважение и поклон от идните поколения. Дължим страшно много на ония, оставили костите си по време на войната от 1877-78 и няма друг ден, когато да почетем именно тях. Да, имаме си шести май, но това е празник на всички военни колективно, имаме си празнествата всяка година през лятото, когато са се водили истинските боеве. Обаче нека сме честни, празненствата през лятото са по-скоро локален феномен, а на шести май нещата се размиват.

Тази дата маркира появяването на България на картата и ние сме си я заслужили. Много повече, отколкото американците са заслужили своя четвърти юли. За любопитните, датата с която американците оревават орталъка колко са велики се е родила по доста прозаичен (и далеч не толкова героичен) начин. Просто една група „сепаратисти“ се възползва от психичноболния английски крал и управленческия хаос в метрополията, за да напише манифест тип „заешка критика“, с който да заяви, че повече няма да плащат данъци. След това месеци наред им треперят мартинките да не би пък Англия да не прати кораби и да срита революционните им задници.

Ние, за разлика от тях, сме проляли доста повече кръв, както по време на войната от 1877-78, така и след нея. Заслужили сме си свободата.

Затова е ненормално, даже абсурдно, навръх националния си празник, ние да се свиваме и да твърдим, че свободата ни е дадена даром. Още повече да твърдим, че този празник е празник на Русия. Ходете го кажете това на наследниците на опълченците, няма много да ви се зарадват.

Този празник е именно на всички ония българи от онова време, които са дали живота си, за да ни има на картата. Днес е моментът, когато трябва да им кажем „благодаря“ и дори и да не отидем до Шипка да оставим цветя, поне да си помислим, че някога, преди почти век и половина, е имало едно нещо, което ни е успяло да ни обедини.

Честит трети март!