- Стелче, подай ми купата с рибките, мила!
Бети протегна ръка и Стела послушно подаде купата с люти чушки, които чакаха своя ред за печене на котлончето в малката кухня. Около шестте жени вече се виеха лютиви изпарения, които абсорбаторът не можеше да изсмуче, та бяха открехнали прозореца, че поне малко да влиза въздух.
От момента на качването си в колата на бащата на Иво, Стела беше направо засмукана в живота на това семейство. Те толкова се радваха, че е наоколо, че се надпреварваха да й разкажат повече за живота си. По време на краткия път между гарата и Рилци, бащата на Иво я осведоми за имената и състоянието на всички останали гости в дома на зет си, както и за взаимоотношенията между тях. Бети пък заяви, че много се радвала да види още една жена в къщата и винаги била искала втора дъщеря. Беше казала това с намигане към сина си и Стела се беше засмяла.
Не можеше да повярва, че тези хора, които познаваше от буквално десетина минути се радваха да им се натресе още един човек на тържество, което беше предвидено като семейна сбирка и празнуване на раждането на нов член на фамилията. Докато слушаше Ангел и Бети да разказват на нея и на сина си през смях как са тръгнали в един през нощта от Бургас, на Стела й стана тъжно. Родителите й не се държаха така нито помежду си, нито с децата си. Искаше й се, поне веднъж, да види поне половината от радостта на Бети в очите на собствената си майка. Да се зарадва, че родната й дъщеря е дошла да я види. А тази жена тук й се радваше като на свое дете. Започваше да се чуди дали не е заспала във влака на път за Добрич и всичко това не е сън.
Когато пристигнаха в двора на Симо, там вече беше пълно с хора. Жените, естествено, бяха отишли веднага в кухнята и я бяха дръпнали със себе си. В задружно семейство като това, на Стела й се виждаше напълно нормално всички да помагат в приготвянето на трапезата, дори гостите. Всъщност, изобщо не се чувстваше като гост или натрапник, напротив. Беше й повече от приятно да запретне ръкави и да се включи в готвенето.
Мъжете бяха останали навън, да пърлят прасето и сами да се „наливат като прасета“, както на шега беше подхвърлила майката на Иво. Докато месото станеше на пържоли обаче, трябваше да се приготвят още много неща, така че дамите се бяха оттеглили в своето царство и Стела на мига беше повишена в отговорник по заготовките на зеленчуците. Беше обелила толкова чушки и нарязала толкова домати, че вече мислеше, че са станали цял чувал.
Постоянно другите жени й подвикваха да подаде това или онова и атмосферата беше като в семеен ресторант. Харесваше й да се върти на пета и да помага на Вера и Мирела, съпругите на двамата братя на Симо или пък да държи ситото за Ана, сестра му, която бяха натоварили със задачата да направи тортата за десерт. Чувстваше се част от нещо по-голямо и въпреки че още не беше видяла празнична украса в този дом, тук й се струваше много по-празнично, отколкото в излъскания до блясък, стерилен дом на родителите си. Тук имаше хаос, шум и много смях, а там – всичко беше подредено, но в стаите тишината тежеше.
Чушките веднага започнаха да намират местата по котлоните и Бети подаде една захлупена тенджера.
- Тези са за белене, Стелче, ще се справиш ли?
Стела кимна и намери едно свободно ъгълче на масата, където да я остави.
- Обели ги хубаво, че ще ни трябват и за лютеницата, и за шопската салата! Хайде!
Тя кимна, придърпа един стол и започна да почиства чушките от опърлените им кожи. Беше хипнотизиращо да гледа как жени от три поколения се разминават в малката кухня и приготвят колосални количества храна за минути. Шумът от гласовете им я успокояваше.
Докато белеше се замисли кога за последно е била толкова спокойна и щастлива в нечие присъствие. Вкъщи не можеше да понася вечерите откакто беше станала тийнейджърка, с колегите не можеше да се отпусне, а бившият й приятел беше обсебен от реда и маниерниченето. Може би заради това майка й го беше харесала повече, него и родителите му – сноби. Или пък банковата му сметка.
Петър беше заместник изпълнителен директор в спедиторска фирма и много се гордееше с това. Имаше всичко, което парите можеха да му осигурят – хубава къща и кола, скъпи дрехи и почивки. Всичко освен жена, разбира се и когато случайно се бяха запознали със Стела по време на едно корпоративно събитие, той просто беше решил, че тя ще е идеална. Майка й пък беше на седмото небе и постоянно й натякваше, че трябва да се „държи на положение“ и да се опитва да се хареса на префърцунената си проектосвекърва.
Майката на Петър смяташе, че е потомка на Славейковия род и много се гордееше с това. За нея, никоя нямаше да е достойна за синчето й и каквото и да правеше, Стела винаги беше крива. Петър нито веднъж не беше застанал на нейна страна, така че с времето връзката охладня и младата жена беше почти облекчена, когато се разделиха. Тя тръсна глава. Откъде се бяха появили мислите за Петър сега?
Ако бяха останали заедно, нямаше да се чувства по-добре. Вероятно щеше да я накара да присъства на някое благотворително парти, облечена с рокля, която струва повече пари отколкото щяха да съберат на събитието. Не че Петър би й купил нещо такова, той взимаше дрехите под наем от бутици, защото „не си струва да разхищаваме за едно-единствено събитие“. Е, той не обичаше да разхищава за другите, не за себе си. За стотен път Стела се зачуди какво изобщо бе видяла в него.
- Как върви? – чу гласа на Иво и вдигна рязко глава.
Беше влязъл в кухнята с тава пълна с пресни пържоли. Забеляза я и й се усмихна.
- О, и теб ли те впрегнаха на работа? Мамо, може ли такова нещо? Стела ни е на гости, а ти веднага я опна да готви!
Бети се засмя и му посочи плота до себе си, за да остави тавата.
- Тук всички помагат, майче. Който не работи, няма да яде! А и Стелчето досега нищо не е казала… Я обърни чушките! – тя тикна щипката, с която обръщаше чушките на котлона в ръцете на Иво и попита: - Стелче, съвсем изключих, цяла нощ си пътувала… Не се притеснявай да си кажеш, че си уморена.
Иво вече откровено се хилеше над главата на майка си, докато Стела се окопити.
- Аз… не, напротив, даже ми е приятно да съм тук!
Тя вдигна купата с обелените чушки, така че всички да я видят.
- Дори съм готова с това!
Бети се обърна и видя, че синът й не е мръднал от мястото си и издърпа щипката от ръцете му.
- Какво ли те моля и аз, хайде, марш навън да помагаш! Хаймана с хаймана!
Тя му махна с ръка и Иво й отговори с театрален поклон.
- Както кажете, господарке!
- Заминавай, момченце… - проточи Бети и се закани на гърба му с щипката.
Останалите жени в стаята избухнаха в смях, а Стела си даде сметка колко различен е Иво от Петър. Познаваше го много малко, но й беше харесало, че поне малко го е грижа и че се опитва да й помогне. Може би преувеличаваше, но това, което Иво беше направил за нея, не й се беше случвало от години. Беше отвикнала някой да я пита наистина как се чувства, а не просто да маркира загриженост и после да слуша внимателно и да даде адекватни съвети.
Приключи с беленето и изми ръцете си. Трябваше да си състави план какво ще каже, когато отиде у родителите си. Това й напомни, че телефонът й е останал в чантата й, която беше закачила в антрето и се запъти да провери. Може баща й да беше звънял и да се е притеснил. Минаваше един на обяд, почти четири часа след уреченото време за пристигане на влака.
Стела очакваше да види пропуснато повикване или съобщение, но нямаше нищо. Тя се зачуди какво ли е станало, но все пак реши да остави телефона си в задния джоб на дънките, за всеки случай. Когато се върна при жените, Бети се обади:
- Има ли нещо, мила?
- А, не, просто реших да си погледна телефона – смънка Стела и веднага започна да кълца магданоз за салатата.
Бети изхъмка и продължи да пече люти чушлета. Свекървата, Иванка, пък се зае да реди тавата с пържоли за фурната. Докато работеше, Иванка практически даде рецептата на всички по-млади жени в кухнята, с обяснението, че мъжете им ще си оближат пръстите. Стела гледаше да запомня, защото простата рецепта за пържоли с лук и вино й се видя много интересна. Можеше да прекара цяла седмица тук и нямаше да й омръзне. Тя въздъхна.
Тази вечер трябваше да се изправи пред родителите си и да им обясни, че повече няма да търпи това отношение. Не искаше да си признае дори пред себе си, но изпитваше смътен страх от този разговор. Точно слагаха пържолите във фурната, когато усети вибриране. Остави ножа и излезе от кухнята, за да може да вдигне. Баща й сигурно се беше притеснил. Настани се на дивана в хола на семейството и погледна екрана. Беше сбъркала, майка й звънеше. Натисна зелената слушалка със свито сърце.
- Кога смяташ да ни удостоиш с вниманието си, неблагодарнице? – просъска майка й в слушалката. – Всички само теб чакаме, но мадам Стела не счита за нужно да уважи родителите си. На Коледа!
Кръвта на Стела започна да кипи, но нямаше време да се вклини в разговора, защото майка й продължи да сипе обиди:
- Влакът е пристигнал по разписание, проверих! Къде се мотаеш ти, а? Всички сме седнали на масата и само теб чакаме! Мишо е бил толкова път да се види със семейството, а сестра му какво? Шляе се по улиците... – тя направи пауза и Стела тъкмо си отвори устата да възрази, когато майка й просъска: - Ти изобщо тръгна ли от София, а? Или направо реши, че семейството ти не ти е важно и си остана там, в града.
Стела чу шум и после майка й се провикна:
- Мишо, Василе, я чуйте какви глупости пак е натворила нашата! Хайде, обяснявай се, на високоговорител си!
Младата жена чу приглушения глас на брат си да пита:
- Какво е станало пак, мамо?
Майка й само това чакаше и започна тирадата:
- Сестра ти не ни уважава, Мишенце, ето това стана! Как ли не я молих да дойде, месеци наред й повтарях, че искаме да сме всички заедно на Коледа, но тя не, та не. Накрая, понеже не намери друг начин да ми замаже очите, излъга, че нямало било билети и ще пътува с нощния влак. На Бъдни вечер, представяш ли си какво неуважение...
- Но, мамо, нали и аз...
- Ти си си купил билет за да дойдеш чак от Германия, маменце, и не зависи от теб кога авиокомпанията ще смени датата и часа. Ами тя? София да не е Патагония?! На всичкото отгоре дори не се е качила на влака! Защото какво толкова, да не посети семейството си точно на Коледа? – тя чу майка си да пляска с ръце. – Браво, Стела, поздравления! Успя да съсипеш празника на майка си, баща си и брат си! Показа ни колко ни обичаш, браво!
Очите на Стела запариха и тя остави сълзите да се търкулнат. Значи това беше! Толкова се беше надявала някой да се е загрижил за нея, но ето – за кой ли път се убеждаваше, че единственото, от което се интересува майка й е какво ще кажат хората и скъпоценния й Мишо. Дори баща й нямаше значение, но Мишо – той й беше всичко, нейното „маменце“. А тя...
- Няма ли да кажеш нещо, неблагодарнице? – гласът на майка й започна да стърже по ушите й отново. – Василе, ето за това ти говоря. А ти „остави детето“ та „остави детето“! Заради това, че ти я разглези като малка, ето затова сме сега на тоя хал! Какво доживях, майчице, какво съм ти сторила Господи, че си ме наказал с такава дъщеря?!
Стела можеше да си представи театралните жестове на майка си. Изведнъж, целият страх, който беше изпитвала се изпари и тя попита с напълно спокоен, но леден тон:
- А няма ли да ме попиташ как съм?
От другата страна настана гробна тишина, затова тя продължи:
- Що за майка кара детето си, дъщеря си, да прекоси цялата страна посред нощ и навръх Бъдни вечер? Сама? – повтори тя доводите на Иво от вечерта. – Що за майка си ти? Не трябваше ли първо да ме попиташ добре ли съм, къде съм, какво се е случило? Ами ако влакът се беше счупил, ами ако бях сега някъде из България? Но, не, за теб е важен само скъпоценният ти Мишо и нищо друго, нито дори татко!
- Стелче, недей така, майка ти... – обади се баща й, но Стела го прекъсна:
- Не смей да я защитаваш, тате! Защото тя винаги прави така! Ние с теб не сме важни, само Мишо. Я ми кажи, не те ли прати тя да вземеш Мишо от Варна? Сигурна съм, че така си направил! Само че защо не ми върна обаждане? Защо не си вдигна проклетия телефон?
Тя изхълца и затисна устата си с ръка. Отне й няколко минути да се овладее, докато от другата страна не чуваше нищо. Дори беше решила, че са й затворили, но не – броячът на екрана на телефона й продължаваше да върти. Стела преглътна и вложи цялата обида, която беше таила с години в слудващия си въпрос:
- Защо, тате? Защо не ви е грижа за мен? Аз да не съм осиновена, или намерена на улицата?
Отговор не последва. Стела подсмъркна и реши да си каже всичко:
- Не, мамо, няма да ти се извиня и никога няма да ти простя за това, че никога не си ме обичала! Не, мамо, няма да ти се извиня, за това че ме изнуди да дойда за Коледа у вас, само и само за да има Мишо идеалната семейна сбирка. Не, мамо, няма да ти простя, че никога не ме заобича истински! И не, мамо, нямам никакво намерение да идвам у вас. Нито сега, нито по какъвто и да е друг повод, след като за теб не съм нищо повече от статист!
- Но Стелче... – започна баща й, но Стела затвори и си изключи телефона.
Всичката злоба, която беше трупала години наред, всички обиди и всички несправедливости, всичката омраза се бяха излели в тези думи. Можеше да говори с часове, но не виждаше смисъл в това. Майка й не се интересуваше дали е жива и здрава дори, камо ли нещо повече. А баща й... Очите й отново започнаха да парят и тя ги изтри с ръка.
- Съжалявам, че трябваше да минеш през това!
Тя разпозна гласа на Иво и се обърна рязко. Беше се подпрял на касата на вратата, със скръстени ръце.
- Ти... откога си тук...
Той се оттласна от мястото си и разпери ръце.
- От достатъчно дълго, за да чуя, че онова, което каза на тази жена дори й е малко!
Иво седна на дивана до нея.
- Виж, Стела, не си избираме родителите, но това...
Тя изтри очите си с ръка и остави телефона на дивана между тях. Идеше й да потъне в земята от срам. Да, чак сега се беше убедила, че има ужасно семейство, но й беше още по-неприятно, че го беше осъзнала пред свидетели. Иво нямаше вина, напротив – точно той и неговото семейство й бяха показали какво значи наистина да си заобиколен от хора, които ги е грижа за теб.
- Съжалявам, че трябваше да чуеш това... – насили се да го погледне в очите. - Не искам... не искам да ви развалям празника! Даже... май е по-добре да се върна с първия влак за София. Нямам какво да правя тук.
Иво вдигна вежди.
- Нямаш? Ами празника? Майка ми и леля Иванка много ще се обидят. А и е Коледа, къде ще ходиш?
Стела наведе глава. Той беше прав, но скарването с родителите й бързо й напомни колко щастливо всъщност е това семейство. Стана й криво.
- Не искам да ви развалям празника с киселата си физиономия, Иво. В момента искам да правя всичко друго, но не и да празнувам. Аз... – тя хвърли поглед към телефона. – Не можеш да си представиш колко дълго време се самозалъгвах, че ги е грижа. Че ако правя, каквото иска майка ми, ако съм идеалната дъщеря, тя ще ме заобича. Е – Стела разпери ръце – виждаме колко ги е грижа за мен. Всичките...
Иво се пресегна и я хвана за ръката.
- Съжалявам, че това ти се случи, но няма да те оставя сама на Коледа! Вече имаш покана от майка ми, а къщата е голяма. Има място за всички! – той наклони глава и огледа Стела, която имаше чувството, че се изчервила, страните й пареха.
- Не си длъжен да...
- Не съм длъжен, но искам да прекарам повече време с теб и на драго сърце, ако искаш, ще вземем заедно обратния влак за София след четири дни.
Стела примигна.
- Четири дни ли? Но нали сестра ти току-що е родила, няма ли да има повече празнуване?
Иво сви рамене.
- Само толкова отпуска ми дадоха. В момента е натоварено, поне беше преди празниците и съм длъжен да дежуря в първите дни от Новата година. Така че на двайсет и осми декември се връщам обратно. Ако искаш, ще се върнем заедно... – той забеляза, че все още държи ръката й и я пусна. – А на Нова година, ако искаш... може да излезем... да празнуваме заедно?
Стела примигна. Той наистина ли я канеше на среща? Наистина ли й беше предложил да остане тук и да празнува заедно с него и семейството му?
- Виж, знам, че е малко прибързано, но не съм водил толкова смислени разговори с друг човек от години и... не искам просто да загубим връзка. Ако и ти искаш...
Иво започна да жестикулира, докато говори, все едно не знаеше къде да си дене ръцете и очите му започнаха да шарят по Стела в опит да намери отговор.
- Ако ти се струва нередно, или нещо друго те притеснява, кажи ми... – каза той и звучеше съкрушен. – Поканата ми да останеш тук обаче не се обсъжда... родителите ми ще ме убият ако те пусна да си тръгнеш днес! – той се насили да се усмихне, но Стела видя, че е притеснен.
- Виж, аз... никой не ме е канил на среща отдавна и направо... не знам как да реагирам...
Тя се усмихна широко и стисна ръката на Иво.
- Благодаря ти!
Лицето му грейна.
- Значи си съгласна? – тя само кимна. – Аз ти благодаря!
Той я дръпна да стане.
- Хайде, да вървим в кухнята да кажем на майка ми и леля Иванка! Много ще се зарадват, че съм успял да те убедя!
Стела тръгна като в транс след него към кухнята и слушаше някак отдалеч как обяснява на майка си, че тя, непознатото момиче, което беше срещнал във влака, щеше да остане на гости за няколко дни. Усмивките, с които беше заобиколена бързо прогониха неудобството, че се натриса в дома на тези хора.
Младата жена се върна към кълцането на продукти за вечерята и си помисли, че може би хората са прави. Когато се затвореше една врата, се отваряше друга. Иво се беше появил в живота й точно навреме, за да я извади от омагьосания кръг, в който се въртеше. Нямаше търпение да го опознае по-добре и не смееше да се надява, но до момента я беше изненадал повече от приятно няколко пъти. Много й се искаше новата година да й донесе щастие.
Докато редяха масата за вечеря и бъбреха весело, на Стела й мина през ума, че й е било писано да присъства на семейна сбирка тази година. Просто на новото си семейство. Надяваше се да е така, но само времето щеше да покаже къде и защо щяха да се събират на следващата Коледа.
ОЧАКВАЙТЕ СКОРО СБОРНИК С РАЗКАЗИ С ТОЗИ РАЗКАЗ КАТО ЧАСТ ОТ КОЛЕКЦИЯТА!
Comments