- Стела? Стела!
Гласът се чуваше някъде от далеч и тя усети разтърсване. Беше й топло и приятно и изобщо не искаше да мърда.
- - Стела! – гласът стана по-ясен и настойчив. – Събуди се, пристигнахме!
Тя отвори очи и ги разтърка. Иво беше седнал до нея с ръка на рамото й. Когато я видя, че се събужда, се отдръпна.
- Аз… влакът спря на перона преди малко – каза той с поглед забит в пода. – Не съм те стреснал, нали?
Стела поклати глава и хвърли поглед през прозореца. Наистина виждаше познатия олющен перон и недоизринатите купчини сняг. Загледа се в избелелите букви, с които беше написано „Добрич“ в единия край и въздъхна. Беше си у дома. Би трябвало да се радва, а всъщност стомахът й се сви от страх. Сети се, че Иво чака отговор и смотолеви:
- Не, не. Кога съм заспала?
В главата й беше каша – последното нещо, което помнеше, беше че обяснява на Иво за работата си и тънкостите в работата с бази данни. Не беше сигурна дали той я слушаше към оня момент, но беше напълно сигурна, че е била будна. Сега той сви рамене, стана и се пресегна над главата й.
- Някъде към пет и нещо сутринта задряма. Жал ми беше да те будя! Вземи!
Сакът с подаръците се озова върху куфара й на седалката. Иво се извъртя и откачи якето си.
- Сега накъде си? – попита той, докато си оправяше яката.
Стела се поизправи. Беше се завила с якето си и сега й беше малко хладно. Побърза да се облече и да стане. Влакът беше изстинал през нощта, но навън, ако се съдеше по мрачното сиво небе, май не беше много по-топло. Поне не валеше сняг. Накъде беше, наистина? Баща й беше казал да му пише, когато пристигне, затова извади телефона от чантата си. Не беше на линия, но все пак написа СМС, че току-що е пристигнала и го попита къде е. Една част от нея тайничко се надяваше, че баща й ще я чака с колата, за да не мъкне багажа си през целия град. Дали този път не беше решил да направи не каквото майка й му казваше, а каквото е обещал на дъщеря си? Толкова се надяваше да е така.
Междувременно, Иво беше вече събрал всичките си вещи, както и опаковките от изядената храна и чакаше до вратата на купето.
- Е? – попита той. – Накъде си?
Стела погледна телефона си отново. Съобщението беше пратено, но непрочетено. „Може пък да шофира“ помисли си тя и се насили да отговори по-ведро, отколкото се усещаше:
- Ами, нашите живеят в „Изгрев“, но…
Иво се намръщи, остави куфара си и извади своя телефон.
- Хммм, това е на другия край на града – измърмори той с поглед забит в екрана. – Навън е минус десет градуса в момента. Гадост!
Стела се подсмихна.
- Да, зимата тук е доста хладно. Но има редовен транспорт до центъра, от там ще…
Иво вдигна поглед и шокираната му физиономия я накара да млъкне насред изречението.
- Чакай малко, значи вашите са те накарали да прекосиш цяла България за да дойдеш точно на Коледа на семейната вечеря, а сега, когато най-после си дошла, ще те карат да мъкнеш куфарите през целия град? Толкова ли няма кой да дойде и да те вземе?!
В тона му се усещаше колко е възмутен от това заключение и Стела беше напълно съгласна с него. Тайничко се надяваше, че ще види колата на баща си на паркинга, но едно натрапчиво гласче й повтаряше, че няма да види никого. Както обикновено, тя беше детето второ качество и й беше болно от този факт. Затова само сви рамене и докара една крива усмивка.
- Казах ти, те…
- Са абсолютни идиоти – изръмжа Иво и прибра телефона си. – Хайде!
Преди Стела да има време да възрази, той взе сака с подаръците в ръка и тръгна да излиза.
- Чакай, къде…
- Имам идея, да вървим!
Тя повлече куфара и тръгна след него в тесния влаков коридор. На перона леденият вятър буквално ги смрази, така че Стела придърпа шапката надолу. Бяха на края на града, тук винаги духаше безобразно.
- Накъде сега? – попита Иво и посочи към входа към чакалнята. – Натам?
Стела кимна и двамата побързаха да се скрият от студа вътре. Разположиха се на една пейка.
- Така, предлагам ти сделка – започна Иво и извади телефона си отново. – Ще почакам малко с теб, за да видим дали някой ще дойде да те вземе.
Тя сви рамене и извади телефона си. Съобщението продължаваше да е непрочетено, затова написа второ, да каже, че е в чакалнята. Отново беше изпратено, но непрочетено. Вдигна очи от екрана и улови погледа на Иво.
- Не го е прочел, нали? – попита той.
- Откъде разбра?
- Намръщи се. Какво може да прави баща ти навръх Коледа?
Стела се облегна назад и разкопча якето си. Баща й можеше да прави всичко, което майка й му нареди. Абсолютно всичко, само и само да не е тук да я посрещне.
- Мога да се обзаложа, че майка ми го е пратила до Варна да вземе Мишо – каза тя накрая и осъзна колко ядосана звучи.
Беше ядосана, даже беше бясна. Обидена, унизена, какво ли още не можеше да изреди. Не беше честно! Усети как очите й започват да парят, но примигна. Беше голям човек, можеше да се справи и нямаше да реве повече. Вече не. Тя пое дълбоко дъх и продължи:
- Сто процента или кара от или до Варна в момента, или е някъде по летището и не си чува телефона. Всъщност – тя набра номера на баща си – сега ще разберем…
Изчака няколко пъти да чуе „свободно“. Никой не вдигна. Иво се намръщи.
- Не е моя работа, но щом дори аз се подразних, си представям какво ти е на теб.
Стела сви рамене. Не можеше изобщо да си представи какво й е.
- Искаш ли кафе? – попита Иво и стана. – Сандвич? Баничка? – той се огледа. – Все някъде наоколо има откъде да купя.
Тя кимна. Беше гладна, а и я чакаше висене по автобусните спирки. Би било добре поне да не е на гладен стомах. Иво стана и излезе, а Стела погледна телефона си мрачно. Значи така – беше се оказала права. Никога не беше приоритет, дори и навръх Коледа и на минус десет. Тя обхвана главата си с ръце. Беше на косъм да отиде до гишето за билети и да си купи за обратния влак, сигурно тръгваше скоро.
- Заповядай!
Пред нея се появи топъл сандвич с луканка и салати, както и чаша кафе. Погледна нагоре и видя усмихнатото лице на Иво.
- Намерих едно кафене на пет крачки. Изглеждат добре, нали?
Той не дочака отговора й и започна да унищожава своята порция. Известно време ядоха мълчаливо. Сандвичът беше вкусен и малко оправи настроението на Стела, но само малко. Все пак имаше да влачи куфар и сак през целия град. Не й се плащаше за такси, но май щеше да е най-умното нещо. Само че около гарата не се навъртаха много такива. В София, такситата си имаха стоянка до гарата, но тук – ако си дошъл дотук, значи си оттук или се прекачваш на друг влак. Ако се прекачваш, такси не ти трябва, а ако си местен – някой ще дойде да те вземе.
Е, по принцип, не нея. Таксита имаше чак в центъра, а ако стигнеше дотам с градски транспорт, щеше директно да си отиде с автобуса до вкъщи. Иво прочисти гърлото си и Стела вдигна поглед.
- А?
- Питах те искаш ли да тръгваме…
- Къде? Аз трябва да…
Той наклони глава и я огледа, и Стела си даде сметка колко нелепо звучи.
- Трябва да отида до автобусната спирка и…
- А какво ще кажеш да дойдеш с мен до болницата?
- До болницата? – повтори Стела и примигна. – Защо ти е да… аааа, сестра ти! Да, да, сетих се.
Иво разпери ръце и се усмихна.
- Ще дойдеш ли с мен?
- Защо съм ти аз?
Усмивката стана още по-широка.
- Ами, казах на нашите, че ще ги запозная с приятелката си. Маринела се оказа тъпо парче, но ти така и така си тук… - той й намигна.
- Ама аз не съм…
- Знам, че не си и ще им го обясня, просто искам да те запозная с тях! Хем и със сватовете. Аз съм от Бургас, принципно, но сватовете на сестра ми живеят тук някъде, в Ридци или нещо такова – Иво се почеса по тила. – Е, искаш ли да се запознаеш с шантавото ми семейство и като бонус да видиш и най-новия му член? Една мъничка принцеска?
Стела усети как сама се усмихва.
- Рилци е селото и да, защо не!
- Йес беее! Тя каза да! – засмя се той. – Благодаря ти, Стела! Нямаш представа от какъв досаден разговор ме спасяваш!
Тя се засмя на свой ред. Нищо нямаше да й струва да отиде и да се запознае с тези хора. Ако приличаха поне малко на Иво, поне щеше да й е забавно.
- О, повярвай ми, имам!
Иво плесна с ръце, стана и взе сака й със замах.
- Да вървим! След вас, кралице моя! Напред към болницата!
Той помъкна нейния сак и куфара си, а Стела тръгна след него. На изхода спря и огледа паркинга. Пусто. Колата на баща й я нямаше. Иво тръгна устремено напред, затова го повика:
- Чакай!
Иво се обърна и й хвърли поглед през рамо.
- Защо?
- Искам да проверя… - смънка тя и тръгна да рови в чантата си за телефона.
Изпратени, но неполучени съобщения. Отново набра номера на баща си, не вдигаше.
- Аха…
Иво се приближи до нея.
- Виж, ако не ти е удобно, няма проблем, може да не идваш…
Стела вдигна поглед и видя колко нещастен изглежда от тази възможност.
- Не, не, напротив – чу се да казва и сама не повярва. – Искам да дойда! За мен ще бъде удоволствие!
Лицето на Иво направо светна.
- Да вървим тогава! Дават го има-няма петстотин метра по права линия.
Двамата излязоха на булеварда и Иво отново измъкна телефона си. Погледна картата и посочи напред.
- Ето, натам сме!
Стела се засмя.
- Не сме!
Той се обърна и я изгледа.
- Ама на картата…
- На картата не пише, че няма тротоар – довърши тя вместо него и посочи купчините сняг от двете страни на заледеното шосе. – Няма как да минем, а дори и ида имаше, ще вземе да ни отнесе някоя кола. Натам сме! – тя посочи една пешеходна пътека малко по-нанатък.
Иво погледна първо нея, после купчините сняг, после пътеката. На Стела не й беше ясно дали се чуди колко време би отнело да изрине снега, или просто се съмняваше в уменията й да се ориентира.
- Хайде, бургазлийче, да те водя! – каза тя накрая и го подръпна за ръкава.
- А, какво? – Иво примигна и после прихна. – Оле, ама аз кого съм тръгнал да уча! Води ме!
Той протегна ръце напред и изимитира зомби. Стела прихна да се смее и двамата закрачиха към пешеходната пътека. По пътя, отнемаше десетина минути, Иво не спря да бърбори:
- Да знаеш, когато чуха, че Мина ражда, нашите се юрнаха още същата вечер. Баща ми каза, че цяла нощ бил карал – той сви рамене – като го знам, че кара с не повече от петдесет, нищо чудно.
Двамата заобиколиха една купчина сняг, точно на кръстовището и Иво продължи:
- Та, да не се шашкаш, че ще видиш тълпа. Зетят е от… хм… все го забравям…
- Рилци! – подаде Стела весело и осъзна, че няма търпение да се запознае със семейството на Иво.
Изглеждаше, че той държи много на тях.
- Та, зетят е от Рилци и има двама братя и една сестра. Дядовци и баби също са се вдигнали. Нашите са дошли от Бургас, бабите искали да дойдат, ама им забранили, да се таралянкат по пътищата.
- Голямо семейство – заключи Стела с копнеж и Иво кимна ухилен.
Нейното беше доста по-малко и незадружно. Не че не се събираха с роднините, просто на тези сбирки се случваше едно и също – майка й хвалеше Мишо, а тя отиваше да помага в кухнята, за да избяга от натякванията на родата „как пък не си като Мишето, бе, Стеле“.
На портала на болницата ги спряха, но когато обясниха за какво са дошли, охраната ги пусна в двора с изрични инструкции да не влизат. Стела кимна и двамата се заоглеждаха за роднините му. Беше Коледа, все пак, със сигурност не беше ден за свиждания, така че паркингът беше почти празен. Не си бяха правили труда да чистят снега по половината от него, но на изчистения участък имаше паркирани пет коли. От една от тях излезе пълничка жена и подвикна:
- Ивооо, тука сме, майче!
Иво се засмя и махна, да покаже, че я е видял. Жената махна с ръка.
- Идвайте, идвайте!
- Майка ми – прошепна Иво на Стела. – Очаквай да те мачка като плюшена играчка след малко!
Стела изхъмка, но нищо не можеше да я подготви за поредицата от прегръдки и целувки, която последва.
- Ай, какво хубаво момиче си довел! – цъкна с език майка му и разтвори ръце. – Аз съм майката на това прекрасно момче, Елисавета съм аз, ама ти ми викай Бети, става ли?
Тя не дочака Стела да реагира и направо я стисна в прегръдка. Младата жена погледна към Иво, но той само се усмихна и затова побърза да отговори на прегръдката на майка му. Междувременно, от колите наизлизаха още хора.
- Къде я намери тая красавица, бе, шуре? – обади се един едър мъж и Иво се изхили.
- Ако щеш вярвай, зетко, във влака се намерихме.
Двамата се стиснаха в мечешка прегръдка.
- Как е Мина? – попита Иво. – Как е бебето?
- Мина е добре, раждането е минало леко – обади се майка му. – Имаме си хубаво момиченце, три кила и половина! – тя сръчка другия мъж. – Симо е женски татко!
Мъжът се усмихна и почервеня чак до върха на ушите си.
- Честито! – каза Стела и той й кимна. – Поздравления! Жива и здрава да е и много да Ви радва…
- Ааа, какви са тия официалности, мила? – обади се майката на Иво. – Нали ти казах, наричай ме Бети, това е Симо, зет ми, тук не си говорим на „Вие“, все наши хора сме.
Иво се огледа.
- Къде е татко?
Майка му сви рамене.
- А, баща ти отиде да купи кафе. Кой знае къде се е запилял…
- Кога пускат Мина?
Тук майката на Иво се изсмя.
- Прости сме ние, майче. Не я пускали днес, а след още два дни. Така ни казаха на регистратурата. Ама ние нали не знаем, и се юрнахме. Казах аз на баща ти, да не бие барабана, че не може днес да родиш, а утре у вас, че трябва да те наблюдават – и тебе, и детето, ама кой ме слуша? – тя се засмя и преправи гласа си. – Нищо не разбираш, жена, едно време беше друго, сега с тия клинични пътеки… И затова, от осем сутринта висим като прани гащи – тя се засмя отново. – Но пък поне ви посрещнахме хубаво. Имаме и транспорт – тя посочи колите. – В Рилци вече са заколили прасето, та се гласи трапеза.
- И то каква! – разнесе се мъжки глас и Стела видя висок мъж с побеляла коса, помъкнал картонена кутия, от която миришеше на кафе. – Сватът обеща да почерпи!
Приличаше на Иво, та нямаше съмнение, че е баща му. Бети се запъти към него и издърпа кутията от ръцете му.
- Къде ходиш, бе, Ангеле? Ей, на, момчето ни си дойде, дори момиче ни води, а баща му никакъв го няма! – мъжът отвори уста да каже нещо, но тя продължи: - Това кафе да не би сам да си го брал?
- Абе, жена, според тебе колко бързо се правят дванайсет кафета, а? – той хвърли поглед на сина си и Стела и кимна. – Добре дошли на сбирката на неориентираните.
- Казах ти аз да не бързаме, ама ти – не! – тросна му се Бети и тръгна да обикаля останалите с кутията.
Бащата на Иво се приближи към тях и подаде ръка на Стела.
- Много се радвам да се запознаем! Изглеждаш по-красива, отколкото на снимките…
Иво прочисти гърло.
- Тате, хм, това не е Маринела…
- Не е ли? А коя е тогава? – мъжът пусна ръката на Стела и се закани с пръст на сина си. – Момченце, внимавай какви ги вършиш, да не останеш от два стола на земята. Жените ги надушват тия номера…
Иво отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.
- Не, не, със Стела се запознахме във влака на път за тук. Маринела ме заряза точно преди да дойда.
Баща му се намръщи.
- На курве си ми мязаше от самото начало, та изобщо не съжалявай! – той хвърли одобрителен поглед на Стела. – Попаднал си на добро момиче, не го изпускай!
Тя си отвори устата да възрази, но Иво уви ръка около кръста й, та реши да си мълчи. По-добре да не зачекваха темата „Маринела“ в такъв хубав ден.
- Майче, я ела да се снимаме! – Бети подвикна и му махна да се приближи.
Отидоха двамата. Майката на Иво вече нареждаше останалите хора.
- Ама, мамо, нали не са изписали Мина, какво ще снимаш?
- Ох, какъв си ми смотаничък, майче! Ами ще се снимаме и ще й пратим на Вайбъра, да види, че цялото семейство е дошло и я подкрепя! – тя извади телефона си и го тикна в ръцете на Стела – Нали ще ни снимаш, миличка?
Стела кимна и отстъпи няколко крачки назад, за да може фамилията да се подреди – гордите дядовци и баби, заедно с таткото и Иво в средата, останалите по краищата. Направи няколко снимки и след като и сама застана до Иво, снимките бяха пратени от майка му на родилката по Вайбър, съпроводени от милион сърчица и други подобни емотикончета.
- Е – обади се Бети и изгаси екрана на телефона, - хайде да вървим да празнуваме раждането на принцеската на баба! – тя хвърли поглед към Стела. – Виждам, че си носиш и дрехи, мила, ще ти трябват, защото три дена няма да те пуснем, предупредена си!
Стела отвори уста да каже, че всъщност трябва да се прибере при родителите си, но размисли. Какво й пречеше да остане за малко с тези хора и да сподели радостта им? Бети и Ангел, родителите на Иво, й се виждаха много приятни хора, а и останалите бяха толкова весели. Иво постоянно се въртеше около нея, откакто бяха дошли и вниманието й харесваше. Ако се върнеше вкъщи сега, я чакаше тирадата на майка й за това колко безотговорна дъщеря е, хваленето на Мишо за това колко е велик и неловкото мълчание след това.
- Хайде, Стеле, моля те! – каза Иво. – Знам, че още не ни познаваш, но ти гарантирам весело изкарване! Остани поне за днес! – той направи пауза и огледа групичката. – А довечера, обещавам, някой от трезвениците ще те откара до вас. Лично ще се погрижа!
Стела кимна усмихнато. Не й струваше нищо да прекара коледния ден в компанията на хора, които се радваха да я видят, нищо че я познаваха от пет минути.
- Благодаря ти! – Иво я прегърна преди да може да каже нещо и когато се усети, я пусна на секундата. – Извинявай, малко се увлякох…
- Няма нищо, аз ти благодаря! Даваш ми идеален повод да пропусна тържествения обяд с родата – каза тя през смях и направи знака за кавички с ръце.
Някой от мъжете вече качваше куфарите им в някаква кола и преди да се усетят, двамата с Иво вече бяха на задната седалка и слушаха бърборенето за това каква трапеза ги чака в Рилци. Стела се отпусна назад и за момент затвори очи. Какво ли не би дала семейството й да се радва да я види поне наполовина толкова, колкото тези хора…
コメント