Във влака беше малко хладно, но Стела се беше подготвила добре. Дебело яке, сакът с подаръците за роднините кротуваше над главата й, а куфарът с багажа беше проснала на седалката до себе си. След като беше в полупразна композиция, нямаше нужда да се ръчка с лакти с някой съсед по място. Поне така се надяваше. Беше оставила дамската си чанта между себе си и стената на влака. Смяташе да дреме върху нея, да не я оберат – всякакви ги имаше по нощните влакове. Беше се настанила в ъгъла на купето в първа класа и наистина се надяваше да няма други пътници с нея. Така, ако имаше късмет, можеше да подпре вратата с големия куфар и да поспи. Десет часа нощен влак (както се оказа, когато засече времето на заминаване и пристигане) си бяха десет часа нощен влак все пак.
Минаваше десет и половина вечерта и надеждата й, че ще бъде сама във влака започна да става все по-голяма. Кой идваше за нощен влак в последния момент? Стана единайсет без десет и Стела въздъхна доволно. Ако не друго, щеше да прекара една съвсем тиха нощ, пълна със снежни нощни пейзажи и потракването на влака. Доста по-добре, отколкото да слуша глупавото хвалене на майка си на трапезата и да трябва да отговаря на въпросите „а ти няма ли най-накрая да си намериш някого“, с които баба й и дядо й започваха всеки разговор с нея.
Не че беше престаряла, беше на двайсет и осем, но в очите на баба си беше стара мома от години. Жената на двайсет и осем беше имала четири деца и гордо навираше този факт в лицето на Стела от момента, когато завърши гимназия. Така че тази вечер щеше да си почине, да почете малко от коледната книжка, която беше забърсала на гарата, да си хапне сандвичи, може би да поспи и утре да се изправи пред майка си и някак да я изтърпи за седмица. Отпуската й беше за две седмици, но беше излъгала майка си, че не са й дали повече от една. Не можеше да си представи да прекара две седмици в Добрич. Приятелките й, които бяха останали в града, вече бяха омъжени и с малки деца и нямаха време за нея, на всяка крачка по главната я спираха познати и я разпитваха за живота й. Беше й дотегнало да се обяснява и да слуша как цъкат с език, за нескопосаното сватосване с престарели ергени дори не й се мислеше. Би трябвало да се радва да види родителите си, да си е вкъщи за малко, но у дома... Щом Мишо беше там, за нея нямаше кой знае какво място. Но не и днес, този ден си беше нейн.
Извади чисто-новия коледно-любовен роман и се подготви да зачете в момента, в който влакът мръдне от коловоза. Вече беше единайсет без десет, така че щеше да бъде сама в купето. Колко хубаво! Направи си сметка да изчака кондуктора да провери билета й и чак тогава да залости вратата с куфара. Щеше да се настрои за ваканция. За празници и вкусна храна, майната й на диетата! Можеше да се отбие при леля Петя и да прекара малко време с нея. За разлика от майка й, леля Петя беше мечтала за дъщеря, но вместо това беше народила трима синове. Затова Стела беше момиченцето, за което винаги беше искала и всеки път, когато отидеше там, я глезеха. Когато беше малка, Стела си беше мечтала леля Петя да й е майка. Веднъж, когато майка й я беше била за нещо, дори й го беше казала. В резултат на това не си говориха два месеца. Все още се чудеше какво ли би било ако... Тръсна глава. Това в момента нямаше значение. Щеше да направи план как да стои възможно най-далеч от нападките на майка си. Всичко щеше да бъде наред.
Влакът бавно започна да оставя перона зад себе си и Стела въздъхна. Щеше да се справи, все пак ставаше дума за седем дни. Извади книгата и зачете, но не успя да прехвърли и три страници, когато чу тътрузене на куфар по коридора и полугласно ругаене:
- Мамка му и ден, да ти се не знае! Майната му и влак, и всичко! Точно на Бъдни вечер...
Младата жена не обърна много внимание и се опита да се съсредоточи в коледната история, когато вратата на купето й се отвори с трясък. Тя подскочи и едва не изпусна книгата.
- Скапан ден! Скапан живот! – изръмжа някакъв мъж и хвърли куфара си на седалките срещу нея.
Стела замръзна. Надяваше се да няма спътници, но този тук, не можеше да го огледа още, хич не й харесваше. Определено не искаше да е с непознат мъж в затворено пространство цяла нощ. На всичкото отгоре, непознат мъж в лошо настроение. Това си беше нейната вечер и нямаше никакво намерение да се съобразява, така че веднага започна да прави план как да смени купето. Едва ли щеше да е кой знае какъв проблем в полупразен влак. Само трябваше да намери проклетия кондуктор. За целта обаче, този трябваше да си седне на мястото, иначе нямаше как да свали сака с подаръците.
Стисна книгата и се опита да го огледа. Той беше с гръб към нея и тъкмо затваряше купето. Вратата се трасна и младата жена изписка. След това затисна устата си с ръка. Какво й ставаше?
Мъжът трепна, явно едва сега осъзнаваше, че не е сам в купето. Беше нахлупил качулката на някакво тъмно шушляково яке и не можеше дори да види за какъв човек става дума. Само по ругатните по пътя към купето можеше да каже, че явно неговият ден е по-ужасен и от нейния. Човекът тъкмо свали якето си и го окачи до вратата и се обърна. Беше млад, може би на нейните години.
- Аз... извинявайте за изказа – смънка той и й подаде ръка. – Иво съм аз! Не исках да Ви изплаша!
Стисна ръката му и й се стори, че я пусна малко по-късно, отколкото трябваше. Сигурно си въобразяваше.
- Стела! Май наистина не сте в настроение?
Той се усмихна криво и се настани на мястото точно срещу нея.
- Съжалявам за това – каза и посочи куфара си. – Просто днес, ако и да е Бъдни вечер, ми е наистина дяволски скапан ден!
Стела остави книгата си настрана. Можеше да познае кога някой има нужда да говори, така че коледната история щеше да почака.
- Щом като сме в нощния влак за Добрич навръх Бъдни вечер, със сигурност нямаме хубав ден.
Мъжът я погледна учудено.
- И Вие ли сте до Добрич? Мислех, че само аз съм се юрнал в последния момент!
Стела се засмя.
- Не, двама сме в приключението... пардон, купето.
Той се засмя на свой ред.
- Приключение е точната дума. Сестра ми роди вчера и както не мислех да си ходя за празниците, сега бързам за изписването. Обаче, нали съм един късметлия – той направи знака за кавички във въздуха, - да вземе да ми изгърми радиатора миналата седмица и колата ми е на ремонт. – той разпери ръце. – Сещате се, монтьори...
Стела кимна, макар че нищо да не разбираше. С колата се занимаваше баща й, а тя никога не беше имала желание да шофира, с тия идиоти по пътищата. Мъжът хвърли един поглед през прозореца и продължи:
- А кой ще ти даде кола посред зима да кръстосаш половин България? Приятели имам, ама никой не ми е толкова задължен... Билети няма... и ето ме тук, по никое време.
Стела се усмихна леко и хвърли поглед на пейзажа през прозореца. Този човек поне отиваше да види хора, които държаха на него и се радваха да го видят. Изведнъж и стана криво, че не се е троснала на майка си, че няма да дойде. В главата й започнаха да се редят всички несправедливости и капризи на майка й, които беше търпяла през годините, когато го чу да казва:
- Извинявайте, май малко Ви се натрапих...
Стела си наложи да се усмихне и отговори:
- Не, няма проблем – аз също съм в подобна ситуация. Пак семейна сбирка, на която изобщо не искам да ходя.
Мъжът изхъмка, но не каза нищо – и какво би могъл? Всеки имаше поне един роднина, когото изобщо не иска да вижда.
Влакът ускори по релсите и известно време и двамата мълчаха. Вместо да чете, Стела разделяше времето си между заснежения пейзаж навън и навъсената физиономия на мъжа срещу себе си. Иво се беше лепнал за телефона си и бясно цъкаше по екрана. Можеше да се обзаложи, че си пише с някого, но съдейки по изражението му, не искаше да е на мястото на събеседника му. По някое време, той улови погледа й и попита разко:
- Какво?
Хваната на местопрестъплението, Стела стисна книгата. Иво я беше фиксирал с поглед, така че реши да признае:
- Аз... не исках да зяпам, просто...
- Се чудите защо седя в нощния влак с тази физиономия, след като сестра ми е родила здраво детенце и би трябвало да се радвам, нали?
Стела кимна.
- Знам, че не е моя работа, но досега не съм виждала толкова ядосан човек да пътува по празниците. Обикновено хората са щастливи, радват се, че си отиват вкъщи. А и имате толкова хубав повод...
Иво се усмихна кисело.
- Е, обикновено не ги зарязват с SMS в чакалнята на гарата. Гарантирам, че това не носи особено добро настроение...
Стела усети как страните й пламват. Да не беше питала!
- О, извинявайте, аз...
Той махна с ръка.
- Няма какво да се извинявате! Нямате вина затова, че съм излизал с долна кучка... – Иво хвърли поглед към екрана на телефона. – Ако знаех, че е такъв парцал...
Мъжът млъкна насред изречението и се плесна по челото.
- Ох, пак ги ръся едни... Извинявайте... просто...
Двамата се усмихнаха. Иво разпери ръце.
- Съжалявам, ама така съм й набрал.
Стела кимна. Нейният приятел не я беше зарязал с SMS, но обаждането по телефона не беше много по-добро. Също толкова страхливо и безлично. Беше се случило точно преди Великден и още не беше преодоляла всичко. Двамата с него се бяха запознали в първи курс, оттогава бяха неразделни, а сега... Стана й криво за самата нея – от работа вкъщи, от вкъщи на работа и вечните въпроси на цялата рода „а ти няма ли най-после да се задомиш“. А вече не беше на деветнайсет... Погледна през прозореца, после към книгата. Вече не й се четяха лигави коледни истории. Май изобщо не биваше да пита.
Влакът потракваше, но вече не можеше да се унесе и изобщо не й се четеше книга, камо ли пък романтична. Не беше сигурна, че изобщо й се спи. Иво прочисти гърлото си.
- Аз, хммм... знам, че не е моя работа, но Вие пък защо сте по никое време в този влак?
Стела му хвърли един поглед.
- Нали Ви казах? – попита малко по-раздразнено, отколкото й се искаше. – Семейна сбирка.
- Що за семейство кара едно момиче да прекоси България посред зима и то навръх Бъдни вечер, вместо някой да запали колата и да дойде да Ви вземе? – той направи пауза, очаквайки отговор и когато не го получи, продължи: - Знам, че не е моя работа, аз само така, попитах... Да става разговор...
Тя сви рамене и се уви в якето си. Беше се чудила години наред какво не й е наред, та майка й се отнасяше така с нея. Беше й станало много криво от всичко. Само се залъгваше, че някого го е грижа. Сега се сети, че баща й дори не попита как ще се придвижи до дома им. Дори беше сигурна защо - майка й го беше пратила да взима Митко от летище Варна. Синчето, което трябваше да мине само стотина километра беше по-важно от нея, нищо че тя трябваше да прекоси България. Защото беше „момчето на мама“! стела никога не беше „момичето на татко“, въпреки че баща й се стараеше да балансира. Просто правеше онова, което майка й му кажеше. Безропотно. Стела не искаше да е поредната марионетка в играта на майка си. Вече не. Не беше честно!
Стана й тъжно и мъчно и въпреки че си беше наложила да не плаче, няколко сълзи се търкулнаха по бузите й. Тя примигна и се сви така, че да гледа само в прозореца. Не искаше да плаче, камо ли пред свидетели. Прииска й се да слезе от влака и да се върне обратно в София. Само че не искаше да прекара Бъдни вечер на някоя твърда пейка в случайна селска гара. Иво прочисти гърлото си и тя се обърна. Изражението му приличаше на това на пале, което са хванали да прави беля.
- Съжалявам!
Стела примигна. Обърна се към него и изтри очите си с опакото на ръката.
- За какво? Не заради вас съм тук! Вие извинявайте, едва ли Ви е приятно да гледате женски истерии...
Той сви рамене.
- Също както на Вас не Ви е приятно да слушате моето псуване.
Иво помълча малко, после прибра телефона в джоба си и се наведе напред.
- Знаете ли какво, искате ли да направим пътуването по-приятно?
Стела се намръщи и размаха книгата.
- Вече имам планове, благодаря!
- Аха, и затова вече втори час не четете!
Тя остави книгата върху куфара си и също се наведе напред.
- А какво предлагате?
- Да си излеем душата! – Иво направи пауза и я огледа. – Знам, смятате ме за пълен идиот, но човек споделя най-добре с непознати. Освен това, като гледам, и двамата скоро няма да заспим. На Вас не Ви се чете, на мене ми иде да си счупя телефона... Защо тогава не ми разкажете за отвратителното си семейство? Хем ще ме разсеете, хем може да Ви дам някой добър съвет, без да сте ми го искали...
Двамата се засмяха.
- В замяна – продължи Иво, - аз ще Ви се жалвам за нещастната си и разбита връзка...
Стела се замисли. Какво имаше да губи наистина? Непознат, когото сигурно нямаше да види повече, много време за губене и никакво желание за сън, а минаваше полунощ. Тя се пресегна, отвори куфара си и извади кутията със сандвичи.
- От разказване се огладнява – каза тя и я остави на мъничката масичка между тях. – Дано да обичате пуешко филе...
Иво се изхили и отвори своя куфар. От вътре се показа двулитрова бутилка кока-кола.
- Дано Вие да обичате безалкохолно!
Стела кимна и през следващите няколко часа, двамата изядоха сандвичите, няколко вафли, които Иво беше купил, допиха бутилката кола и се оплакваха за живота си.
Така тя разбра, че Иво работи като консултант на корпоративни клиенти в някаква банка и че обича да пътува. Разбра и колко долна кучка е била приятелката му Маринела и му даде съвет повече да не се среща повече с неуспели манекенки и да си намери нормално момиче. Двамата много се смяха на това. Стела пък му разказа цялата история за отношенията с родителите си и за това как вечно е „прислугата“. Нарече брат й „лигльо“ и се съгласи с нея, че някой трябва хубаво да му покаже откъде изгрява слънцето. Посъветва я да им заяви ребром, че няма да се примирява повече с това отношение и да им каже, че престава да им играе по свирката. Беше голям човек, все пак, не дете на пет години. На това нито един от тях не се беше засмял, но Стела започна да планира речта, която смяташе да им дръпне в момента, в който пристигне у дома. Иво беше прав – това не можеше да продължава повече.
Погледна часовника си и видя, че минава три през нощта. Имаше още пет часа и напълно безпристрастен съветник, който да й помогне да съчини защитата си. Иво се беше пошегувал, че работата му в клона е да лъже хората да използват продуктите на банката и тя много се надяваше неговата убедителност да се прелее и на нея. Никога не я беше бивало с думите.
Commentaires