#чукчи_читател се завръща с ново ревю :)
Йелоуфейс е книга, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Поне ако вземем предвид първите няколко глави в историята. От сега предупреждавам, това ревю ще е МНОГО дълго и вероятно ще съдържа спойлери тук-там.
Затова, ще ви дам кратката версия за ония, които не щат да четат фермани или спойлери:
"Йелоуфейс" е чудесна история, която показва грозната страна на книгоиздаването. Всичко, което си мислите, че е лъжа, ама не е. Всички кирливи ризи, разказани от писател, който сам не е никак чист като сълза. На фона на лъжите лъщят гротеската и фалша. В тази история няма трупове, нито призраци, нито кръв. Защото най-страшното обикновено се развива в главите ни.
Книгата е супер. Чете се бързо и е интересна. Преводът на български куца тук-там, но бележките под линията спасяват положението. Не бих нарекла книгата точно „трилър“, защото за мен трилърското тук е твърде малко. По-скоро е драма с много, много психология в нея. Това ми е първата книга на тази авторка, така че хал-хабер си нямам какво друго е писала, та съм обективна.
Ако искате да се занимавате с писане, прочетете тази книга много внимателно и си водете подробни бележки, защото доста от разказаното се случва.
Ако не искате спойлери, трябва да спрете да четете ревюто дотук.
ДЪЛГАТА ВЕРСИЯ:
Книгоиздаването на моменти напомня арената, описана в „Игрите на глада“. Много хора се състезават на живот и смърт, преминават през какво ли не и всички се стремят към една и съща награда, мислейки си, че няма друг начин за оцеляване. Само че тази илюзия за „ако аз спечеля, то другите губят“ е само в главите ни. За съжаление е доста устойчива в съзнанието на всеки писател, така че разказаното в „Йелоуфейс“ е толкова едно към едно с реалността, че направо на човек му иде да си бие главата в стената или просто кима тъжно. Като писател го казвам и то съвсем отговорно, поне за нещата, с които и аз съм се сблъсквала.
Естествено, историята е достатъчно краен и преувеличен случай, за да може да изпъкне най-гротескното и грозното в цялата работа. За целта, дори главните герои са подбрани като крайности.
Джуни Сонг – нашият разказвач и главна героиня – е тъжна, вече леко депресирана, но дяволски талантлива писателка без късмет (по своите собствени думи), която браншът се опитва да смачка като дървеница. Първият й роман е бил провал, но не по нейна вина, а заради гадната книгоиздателска индустрия. Попаднала на некадърен агент, който бил гъз, отишла при издателство, което фалирало бързо-бързо, а следващото такова просто не си направило труда да направи кой знае какво. Тя си е талантливо маце, на което просто никой не обръща полагащото й се внимание.
Междувременно, приятелката й Атина Лоу получава всичко, за което Джуни мечтае. Защо? Защото просто е кучка с късмет. Всъщност, Джуни хич не я харесва, нищо че й се пише приятелка. Атина, независимо че не е кой знае какво, успява да подпише договор с огромно издателство, има супер готин агент, получава невероятно заплащане за книгите си, дори има подписана сделка с Netflix. Джуни направо не може да я понася, а най-гадното от всичко е да трябва да слуша за успехите от самата Атина. До един щастлив ден, когато Атина ритва камбаната и Дуни успява да забърше ръкописа на най-новата й книга.
Този ръкопис е шансът на Джуни да блесне (като го пипне тук-там) и да получи всичко, за което някога е мечтала – пари, слава като писател, добро издателство, договор за заснемане на филм, бъдеще, различно от скапаната работа да подготвя пъпчиви и прости тийнове за матурите.
Това, което се случва по-нататък в книгата обаче ще съсипе менталното здраве и кариерата на Джуни по начини, които дори самата тя не осъзнава до самия край на книгата. Няма да ви издам съвсем всичко, че иначе за чий да четете книгата, нали така? Пък тя си струва. Няма да ви зарина и с технически подробности от книгоиздателския свят, защото едва ли ви пука за тях (освен ако не искате да се занимавате с писане).
В кратката версия казах, че ако искате да се занимавате с писане е хубаво да прочетете книгата и да си водите бележки. Кражбата на чужд ръкопис да се надяваме няма да ви мине през ума, но всичко останало може да ви се случи – пренебрегването от издателството, да ви пуснат да се оправяте сами с всичко, хейтът в социалните мрежи, токсичното отношение от редактори или други писатели. Историята се развива в Америка, но тук нещата са подобни, просто в по-малки мащаби. Та, прочетете я тая книга и хубавичко си помислете искате ли наистина да минавате през това. Както казват англоезичните, искат се топки за тая работа.
Ама да не се отплесвам, за моралните аспекти на писането имам друга статия, която не е в това ревю. За самата книга.
Нека бъдем честни, Джуни изглежда онеправдана в самото начало на историята, обаче ако човек разкара сълзливото и самосъжалително акцентиране върху това колко гаден е животът й, става ясно, че по-скоро е турбокрадлива, завистлива, алчна и високомерна кучка? Как иначе може да се стигне до кражбата на цял ръкопис от мъртва приятелка? Кой би крал от приятелите си, хеле па ако са мъртви (да оставим настрана ръкописа за секунда)? Никой. Само че Джуни вижда в ръкописа своя шанс да се изстреля в орбита и го грабва.
Подочух мрънкане защо има само една гледна точка в книгата. Защото това, драги хора, е разказ от първо лице. Само така ще можем да сме в главата на Джуни и да видим как тя отчаяно се опитва да преодолее и последните остатъци от съвест, докато преправя чуждия труд и го представя за свой. Само така можем да видим как се самозалъгва и се страхува, че истината ще излезе наяве. Само така можем да се отвратим от нея, когато продължава да лъже до последно, макар че истината е под носа на всички. Идеята не е да имаме обективен разказ и други гледни точки, а да си съставим обективно мнение въз основа на една силно изкривена гледна точка на разказвач, на когото всъщност не може и не бива да се разчита.
Харесвам истории от първо лице и тук разказът ми хареса. Човек определено може да съжали героинята, да я намрази, да се отврати, после пак да я съжали по съвсем други причини. Ще види как се главозамайва и как пада на дъното, при това от най-болезнената гледна точка – нейната собствена. По този начин мистерията кой точно знае тайната на Джуни се пази до самия край.
ОБАЧЕ ако трябва да съм честна, познах кой ще лошият още в момента, в който този герой се появи, което не ми хареса. Това, че пиша криминални романи може и да е помогнало малко, но когато един герой има ясен мотив и ясно изразена неприязън, би трябвало да е първият в списъка с евентуални врагове. Защо Джуни не го провери, нямам представа, но на мен ми се видя тъпо.
Очаквах повече завръзка. Мотивът беше очеизваждащ и така и не ми стана ясно защо героинята така и не се досети. Освен, че беше опиянена от собственото си его и се смяташе за недосегаема.
Останалите герои, агентът и редакторите от издателството, са твърде епизодични, за да видим много от тях, освен че са стереотипни за бранша (има и добри, и лоши стереотипи) и служат за илюстрация на лицемерието. Трудът не е на Джуни и би трябвало на някого да му светне, но уви, всички си затварят очите пред перспективите да изстрелят нов автор към славата и да оберат лаврите от това.
От друга страна, образът на мъртвата Атина Лоу също се променя. В началото на разказа на човек му става жал за нея. Млад талант, от когото са откраднали труда на живота й, жена, която умира твърде млада. Не мисля, че има човек с творчески наклонности, който да не потръпва пред мисълта някой да си присвои нещо, което е създал. Само че колкото повече човек чете тази история, става ясно, че Атина също не е била светица. Според хората, които са я познавали добре, е била по-скоро енергиен вампир, който използва чуждите истории, за да стане известна. Нищо не е такова, каквото изглежда.
За капак, дори лъскавата слава на Атина и успехите й са имали тежка цена. Само че Джуни и читателите разбират каква е тя едва в самия край на книгата.
Краят за мен изобщо не е отворен, както доста хора казват, и изобщо не ми хареса. Защо не ми хареса? Изглежда набързо нахвърлян, все едно, евентуално, ще има втора част, в която героинята ще затъне допълнително. Или все едно авторката много е бързала да приключи с това нещо. И в двата случая нещо липсва (още две-три глави, в които героинята губи всичко окончателно).
Защо не е отворен? Защото ние сме в главата на героинята, която продължава да се самозалъгва, че кариерата й на писателка може да бъде спасена след фиаското с откраднатия ръкопис. След разкритията от края, това няма начин да стане. Поне не според мен. Последната глава звучи така, все едно героинята вече е изгубила тотално разсъдъка си, а това не е отворен край. Това е тъжен и напълно затворен такъв, но напълно закономерен край предвид станалото в историята.
Не съм ви спойлнала много (май), та в заключение ще кажа, че книгата си струва. Чете се лесно и бързо (за два дни я глътнах и то с четене между другото), кара те да мислиш и ако не си част от бранша, разтоварва. Препоръчвам с две ръце!
コメント