- Графиньо, какво ще кажете в своя защита?
Вдигнах поглед от сплетените си ръце. Обвиненията бяха толкова абсурдни, че и аз, и събраните благородници в залата знаехме, че съдбата ми е предрешена. Бях се примирила с този факт още когато ме арестуваха. Въпросът беше какво точно искат от мен. Освен да ме унищожат, разбира се.
Не защото бях убила някого, просто бях жена. Жена с власт и положение, която си позволи да се опълчи на мъжете и отказа да играе по техните правила. Жена, която доказа, че може да управлява сама и се справя доста по-добре от мъжете. Затова бях тук в онази ледена сутрин, да слушам как шепа чуждоземци от простолюдието очернят името ми, моето и на семейството ми. Единственото, което ги правеше повече от мен, беше, че се кланяха на узурпатора във Виена, а не на семейството ми.
- В името на краля, графиньо Батори[1] – повиши тон Турзо[2] – говорете сега или замълчете завинаги под тежестта на греховете си!
Огледах презрително брадатия дребосък пред себе си. Предателят, който беше продал род и родина и беше коленичил пред Виена. Интересно дали в Хофбург[3] се правеше на също толкова важен, колкото и тук...
Бяхме равни по ранг. Той може и да беше по-богат, може и да се беше добрал до длъжността палатин, но моят род владееше много по-голяма част от Унгария. Беше на моя земя и го знаеше.
Станах и изтупах тъмносинята си рокля. Траурът на благородниците. Все пак бях вдовица от седем години. Никой не можеше да ме укори, че не почитам паметта на съпруга си. Затова вдигнах брадичка и казах високо и ясно, така че всяка дума да отеква в леденостудената зала:
- Нямам какво да кажа пред тези безпочвени обвинения.
Турзо се намръщи и също стана. Посочи ме с пръст и просъска:
- Нима намирате работата на двама богобоязливи и честни люде за неистина?
Кимнах и чух как залата колективно си поема дъх. Естествено, че кучетата на Турзо щяха да кажат онова, което искаше да чуе. Той и крал Матиас[4], мошеникът му с мошеник. Онова, което те наричаха „разследване“ беше всъщност кампания за очернянето на името ми дотолкова, че да не мога да си покажа носа пред хората. Нито тук, в Буда, нито във Виена, ако някога ми се приискаше да отида лично в Хофбург и да обясня на краля къде точно може да си сложи претенциите към земите и имуществото ми.
Само че Матиас беше измислил перфектен план да ме отстрани от пътя си. Мен, семейството ми, както и огромния си дълг към съпруга ми. Не е лесно да финансираш война срещу собствения си брат, и Ференц[5] беше достатъчно глупав да му заеме баснословна сума пари. Тогава твърдеше, че е далновиден, хубаво е да си в добри отношение с короната. Ако знаех, че този дълг, както и следващите, ще ни докарат дотук, никога не бих му позволила. Въздъхнах.
- Значи все пак отчитате верността на обвиненията? – попита Турзо.
Погледнах го право в змийските очички и казах с усмивка:
- Точно обратното. Отхвърлям всяко едно от тях като най-долна клевета!
Турзо почервеня. Нямаше нищо срещу мен. Нищо освен скалъпени доказателства и признания изтръгнати на дибата[6]. Не можеше просто да ме обеси или изгори на клада, макар да знаех, че страшно много му се иска. Още от едно време, защото семейството ми беше по-старо от неговото собствено. На неговото място можех спокойно да седна аз, ако Ференц беше така далновиден да поиска от краля да го направи палатин. Но вместо това предпочете да се доказва с чест на бойното поле. Затова и сега мен ме съдеше един блюдолизец.
Стоях пред него и се налагаше да слушам отвратителни обвинения за неща, които никога не бих извършила. Никога, дори и от това да зависи живота ми, дори и да е в името на Христа. Никога не бих посегнала да убия, след като аз самата съм лежала осем пъти, за да доведа нов живот на този свят. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах. Наведох глава, така че да изглеждам като съкрушената вдовица, а не като ужасното чудовище, което Матиас и Турзо се опитваха да ме изкарат. Една Батори не плачеше пред простолюдието. Не се огъваше и не се оправдаваше.
Те нямаха нищо срещу мен. Абсолютно нищо. Хората тук не бяха точно простолюдие – все членове на най-изтъкнатите фамилии – Батиани, Зрински, Перени – но бяха мои врагове, до един. Залата беше пълна, но лицата им се размазваха пред очите ми. Тук-там виждах нещо различно от черно кадифе, значи дори бяха довели съпругите си. Опитах се да срещна погледите на тези жени, но видях само завист и ужас. Завист към красотата ми, защото бях по-красива от повечето от тях дори и на тези години и ужас от онова, което ми приписваха. Бяха тук за назидание, предполагам. Да видят какво ще им се случи ако посмеят да застанат на пътя на мъже с власт.
- Лъжиня! – развика ще Чираки[7], едното куче на Турзо.
Така и не запомних първото име на бледия мъж с шавлили очи, който обичаше да си пъха носа в хорските работи, а ръцете под фустите на девойките. Когато го хванах една вечер и спасих Илонка, петнайсетгодишната си камериерка, от обезчестяване, докато уж ме разследваше, веднага ми приши убийството ѝ.
Нещо ми подсказваше, че бедното момиче не се е оказало полуголо и пребито до смърт с нажежено желязо насред гората заради някой друг. Но аз бях чудовището, което я беше убило, уж за да пазя красотата, която за нищо не ми служеше. Мъжът посегнал да вземе онова, което не му се полага се беше представил като героят в историята. Той беше под закрилата на короната. Той беше устроил „достойно“ погребение на момичето, което беше унищожил. А от мен същата тази корона искаше всичко. Земите, богатството, достойнството, вероятно и живота ми.
- Вещица! – включи се и Керестури[8].
Как нямаше да съм лъжкиня? Той би продал и родната си майка, стига да се издигне. Подмазваше се на Турзо от години. Какво ли му беше обещал? Замъците ми? Пари? За всички тях бях враг – жена, която не можеха да контролират, а такава жена е опасна. Тя може да мисли и отказва да повярва на откровените лъжи, които ѝ пробутват. Тя може сама да управлява имотите си и често е много по-умна от съпруга си. Ако има такъв.
Моят Ференц се помина преди седем дълги години[9] и оттогава на вратата ми имаше опашка от кандидати да заграбят именията ми. Турзо беше един от тях, между другото. Долно, подмолно човече.
- Не съм направила нищо, с което да накърня достойнството на семейството си или да застраша безсмъртната си душа – казах високо и ясно.
В залата настъпи тишина, а тримата мъже впиха погледи в мен. Ако можеха, биха ме убили на момента. Мъжете убиват онова, което не могат да имат. А дай на мъжа власт и той ще реши, че може да има всичко. Да дадеш на една жена богатство е все едно да нарисуваш мишена на гърба ѝ.
Турзо ме погледна криво и се настани зад огромната маса с царствен жест. Човек би казал, че не е палатин, а истински крал на Унгария. Отвърнах му със също толкова царствен жест и седнах в своя стол, по средата на залата. Той се намръщи – в моите вени наистина течеше кралска кръв, при това на не само един крал. А в неговите?
Наведе глава и започна да рови в книжата, които верните му кучета бяха скалъпили.
- Значи не признавате нито едно от обвиненията за действително, така ли? – попита архиепископ Банфи.
Поклатих глава и стиснах устни, за да не кажа и на него, и на останалите в залата какво точно мисля за обвиненията. Не би подобавало на една дама, още по-малко пък на племенницата на покойния полски крал[10].
- А тогава какво ще кажете за слуховете, че не сте била чиста преди сватбата? – попита архиепископ Банфи и ме огледа преценяващо. – Вярвам, знаете, че се говори, че имате незаконородено дете преди брака и сте скрили плода на греха си някъде.
Стиснах юмруци и ги скрих в гънките на роклята. Какво знаеше той за грехове? Откакто се помнех, мъжете ламтяха за богатството ми. Бях още дете, когато първият ми посегна.
Янош се казваше, дано гние в ада! Мислеше, че като ме обезчести, ще стана негова, ще излезе от калта и от конярче, ще стане граф Батори. Ще гушне богатството на семейството ми, може дори крал да стане. Така ми говореше оня летен следобед, когато ме изненада. Имаше празник в селото и бяхме освободили слугите. Всички без дойката ми, готвачката и… него. Беше ме притиснал в сламата и нямаше къде да бягам.
Тръпки полазиха по гърба ми. Янош ми отне детството, отне ми честта, но не можа да ми отнеме нито титлата, нито живота, макар че се опита. Той ме направи онова, което съм. Заради него на съвестта ми тежи един живот, който пренебрегнах. [11]
Онова момиченце. Когато я родих, не исках никога да я виждам. Молих майка си да ми позволи да се отърва от нея. Дойката ми разправяше, как има мъдри жени, които могат да ти дадат нещо и да пометнеш. Майка ми обаче категорично забрани. Каза ми, че ако убия първородното си дете, Господ ще ме накаже и няма да ме дари повече с деца, а аз ще горя в ада навеки. Затова мразех детето от семката на Янош, докато го носех под сърцето си. Бяха ме изпратили сама в най-затънтения замък в Трансилвания. Да родя плода на своя срам. Не, не на своя. На греха на Янош. Родих я и отказах дори да я видя. По-добре никога да не се беше раждала.
Бях само на тринайсет. Трябваше да чета за рицарски романи, да уча спрежението на латинските и гръцките глаголи, а не да се гърча от болка в легло подгизнало от кръв и да се боря да родя плода на все още неразвитата си утроба. Плод, който един никаквец натика насила там.
- Графиньо?
Въпросът на архиепископа ме стресна, така че примигнах. За момент се бях пренесла отново в оная ледена нощ, когато се беше родило детето. Преглътнах и се насилих да го погледна в очите.
- Това са клевети, ваше преосвещенство!
Архиепископът присви очи и отново ме огледа.
- Ако са клевети, както твърдите, графиньо, защо тогава покойният Ви съпруг е убил някой си Янош Кешеди още преди да се ожените, тръбейки наляво и надясно, че е отмъстил за честта Ви?
Потръпнах. Моят Ференц. Когато ме сгодиха насила за него, му разказах по време на един лов, когато останахме насаме за малко. След случката с Янош, не исках да се доближавам до мъж. Брат ми и братовчедите ми го знаеха и гледаха никога да не ме оставят сама, но родителите ми имаха последната дума. Ференц беше от благородно потекло, но далеч не можеше да се мери с нас.
По-богатите родове щяха да заграбят моето богатство и да го присъединят към своето. А Ференц щеше да пази онова, което му е поверено. Само че аз не го исках. Не исках никой мъж да ме докосва никога повече. Исках да отида в манастир, но ми забраниха. Надявах се, че когато му разкажа за себе си, Ференц ще се отврати и ще ме остави, но вместо това той ми се закле, че ще издири Янош и ще го убие, за да отмъсти за мен.
Тогава не му повярвах, но го оставих да прави, каквото иска. Мъжете винаги обичат да се показват пред останалите – какви са смели, силни, сръчни. Затова, когато Ференц се върна след няколко седмици и ми каза, че е одрал Янош жив, а после го е побил на кол, се заклех, че ще бъда негова. И станах негова. Бях негова цели 29 години. Той беше отмъстил за грубото отнемане на детството ми на човека, който си мислеше, че като ме омърси, ще измие собствения си долен произход. На глас казах:
- Като благочестива съпруга никога не съм се месила в делата на мъжа си. Нито преди, нито по време на брака ни. Моят Ференц е постъпил така, както е намерил за добре. Нямам представа кой е този Янош Кешади.
Турзо размени поглед с архиепископа.
- Значи отричате да имате незаконно родено дете, така ли, графиньо Батори? – попита Турзо и даде ясно да се разбере, че не вярва на нито една моя дума.
Кимнах.
- По същия начин, по който Вие, граф Турзо, отричате за наличието на шест любовници. По една във всеки замък, ако не се лъжа!
- Графиньо, не си позволявайте да…
- Нищо не си позволявам, ваше преосвещенство! Това дори не са слухове, защото драгият граф Турзо имаше наглостта да се покаже в Буда с една от тях. Много по-реални факти от долните, отвратителни слухове, които той цитира, за да ме очерни.
Архиепископът се размърда на мястото си. На никой мъж не му харесваше, когато му посочат, че е точно толкова долен, развратен и лъжлив, колкото приятелите му знаят, че е. Турзо беше пребледнял, но преди да успее да си отвори устата, се обади Керестури:
- Вместо да хулите господин графа, вижте собствените си грехове и се покайте!
Скръстих ръце на гърдите си и измерих мижитурката с поглед.
- И какви са моите грехове, ако смея да попитам?
Керестури само това и чакаше, защото започна да чете:
- Имаме свидетелства, че сте измъчвала и изпила кръвта на не по-малко от 80 девици от околните села. Хората говорят, че труповете са заравяни навсякъде около замъка Ви – той ме погледна изпод вежди – имаме свидетелства за 80, но се говори, че става дума за повече от 600! И всичко това, за да може Дяволът да запази нечестивата Ви красота за по-дълго![12]
Останалите в залата не чакаха повече и се разшумяха:
- Кръвопийца! – изпищя някаква жена от тълпата.
- Уличница!
- Изчадие Адово!
Лицата на хората се размиваха пред очите ми. Не аз, а те бяха изчадията, за да съчинят и да повярват на всичко това. Да, бях красива, въпреки осемте раждания и годините си. Да, управлявах с твърда ръка, но никога не бих направила онова, в което ме обвиняваха. Никога!
Наведох глава, но не от срам или разкаяние, а защото не исках да срещам погледа на нито един от тези хищници. Бяха съчинили тези истории и старателно бяха събирали „свидетели“ от околните села в продължение на години! Все хора, които по една или друга причина не виждаха вече смисъл да са лоялни към мен или паметта на Ференц. Крадливи прислужници, стиснати ханджии, дърти сплетници – от оня тип, който би направил всичко, за да очерни другите. Където не можаха да намерят доказателства, си ги измислиха. Хората са способни да направят всичко за една кесия с пари. Не беше трудно.
Керестури повиши глас:
- Не стига това, ами сте яли части от жертвите си! Дори когато Ви арестувахме, тъкмо бяхте довършили последната си жертва. Не просто бедна девойка, чиято кръв бяхте изпили, ами девойка от благороднически произход!
Зави ми се свят. Нищо от това не беше вярно, нищо! Керестури обаче продължи:
- През последните двадесет години, със знанието и вероятно благословията на съпруга си, сте извършвали най-мерзки деяния, най-големи жестокости, спрямо бедното население в така наивно поверения Ви Чахтице и околностите! Не стига това, но сте започнали да събирате и девойки от по-бедните благороднически семейства, да ги учите на обноски и етикет. А всъщност колко ли много са намерили смъртта си в подземията Ви…[13]
Той остави театрално листа хартия на масата, а аз вирнах брадичка. Това беше нелепо. От залата се чуха викове:
- На кладата!
- Изчадие!
- Чудовище!
- Убийте я!
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
[1] Ержебет Батори – унгарска графиня, 7 август 1560 – 21 август 1614 г. Родът Батори е бил един от най-заможните и влиятелните по онова време в Унгария. [2] Дьорд Турзо е палатин (вицекрал) на Унгария в периода, когато графиня Батори е съдена. [3] Дворец във Виена, резиденция на Хабсбургите векове наред [4] Крал Матиас II – император на Свещената Римска империя и крал на Унгария по онова време. [5] Граф Ференц Надажди, съпругът на графиня Батори [6] Инструмент за мъчения, при който разпитваният е разпъван, докато костите му не излязат от ставите. [7] Реална историческа личност, нотариус, който разследва Батори – името му е Мозес Чираки. [8] Другият нотариус натоварен с разследването – Андраш Керестури [9] Когато Батори е на 44 [10] Стефан Батори е крал на Полша и велик княз на Литва, управлявал 20 години преди събитията, описани тук. [11] Има слухове, че Батори наистина е забременяла на 13 и е родила дете, което после е било скрито. Официалната версия е, че е легнала със селско момче, което впоследствие е брутално убито от годеника й. На мен тази версия ми се видя доста странна, затова това горе е моята интерпретация на фактите. [12] Това са реалните обвинения срещу графиня Батори. [13] Също част от реалните обвинения.
Разказът е публикуван за пръв път в брой 5 (октомври 2022) на списание "Й"
Kommentare