В сърце на цяло село, От сите моми по мегдана Едно момиче бе успело Баш любимка да им стане.
Казваше се тя Елица. Беше умна и напета. Първа тича за водица, умреше си да ошета.
Тъй по жътва вечно нея От сбирток момите първа Струваха с цял глас да пее Мигар всичко да им върви...
Нейната везба я носят и богати големци. Даже те услуги просят - дрехите им да краси.
Лична се мома родила, думи две да няма. Но бе нея злата сила, сторила вреда голяма.
Ревнала под грешна стряха, в черна, тъмна беднотия Ратаи всички вкъщи й бяха. Тюх, проклета орисия!
Но що знаят лудите глави за онуй що редно бива? Щом кръвта буйно им кипи И младостта прелива...
На една седянка ей така, Цветан дойде уж да погледа Елица хвана за ръка и не можа да се нагледа...
Елица също го залюби силно, Но си знаеше съдбата черна. Жално й беше, и й беше милно Че беше ратайкиня бедна.
Един бе Цветан на цялата рода. Едър габър пуснал яки клони. На майка беше гордост той една. Снахата дрипла тя ще да прогони.
А габърът либе я зовеше... И снаха стана в неговите двори, А мъка майка му душеше И чудеше се тя какво да стори.
Змия в пазвата ми се е свила, Мислеше си старата през ден Тая алчна чума го е задушила Да го избавя пада се на мен...
Старата, преди да се усети, Хукна по кадии и по аги Имане крина с две десети пръсна да ги раздели.
Ала агите и кадиите решиха, че старата си чедото ревнува. Млади влюбени не разделиха, че просбата й и грош не струва.
Старата във злобата си дива, По баячки и по врачки хукна... Вода на снахата да подлива, че змията в къщата да пукне.
Сама пусна черната прокоба що с долна злоба бе нарекла. Кичур зарила в тъмна доба Подир туй, всичко се оттекло.
Минаха две-три лета и зими... Първо чедо в люлката проплака, Всички вече бяха се смирили, Че младите път широк ги чака.
Прокобата обаче се стаила и докато дните се тихо нижат, събирала беше тъмна сила. Историята взе да пренапише.
Чума плъзна посред лято знойно, Една врата в село не подмина, Цветан покри се с рани гнойни, на младите детето се помина.
Есен ранна по дървета хвана Цветан с детето скоро отлетя... Елица на света сама остана, И тръгна си със първите листа.
А старата остана на чардака Син и внуче в пъклото да чака.
Страшна е не змията дето вкъщи шета, А оная дето мозъка ти мъти. Лошо сториш ли, ще си трижди проклета, Защото лошото е за сина ти.
*След като получих интересни съвети по отношение на това как трябва да се разкаже една история в стихове (не тук, във Фейса, под стихчето за проклятието), вироглавото ми аз реши да се вслуша и така се роди тази история... Следва още една, само че за наши дни...
Comments