- Колко голям подмазвач трябва да си, за да започнеш работа баш на Бъдни вечер? – прошепна Снежина, но така, че всички да я чуем.
Момичетата се изкикотиха, но ми стана съвестно. Нямахме представа кой е човекът, нито защо, от всички възможни дни в годината, беше решил да поеме следобедната смяна на Бъдни вечер. Работата точно днес беше страшно натоварена, хората бяха изнервени преди празника, ти самият започваш да се изнервяш заради тях, овикват те, свършват продукти, нещо винаги се чупи…
Не беше от най-приятните моменти да си на работа, където и да е. Камо ли в супермаркет. Тази смяна се взимаше или от хора, на които страшно много им трябват парите, или от такива без ангажименти за празника, или… както Снежина каза – от абсолютни подмазвачи. На мен, например, ми трябваха парите.
- Стига де, може да е закъсал с парите! Ние тук да не би да работим за едното потупване по рамото? – казах и прибрах палтото в шкафчето си.
Днес стаята за персонала се пръскаше по шевовете по нареждане на ръководството. Рядко всички се засичахме тук. Неслучайно на никоя реклама на супермаркет няма да видите нищо отвъд наредените по конец витрини – просто не е за показване. Нашата стая беше направо мизерна – грозна бяла мазилка, шкафчета подредени в редица по едната стена, точно под прозореца, врата към склада, втора врата към самия магазин и една огромна маса, която служеше за бюро на управителя и за нас за обяд. Зад масата се мъдреше шкаф с документи, който ползвахме и като сейф за всичко по-ценно. Няма да повярвате какви неща изчезват в един супермаркет.
Всички бяхме дошли по-рано и вече се прескачахме. Минаваше два следобед и скоро колегите от сутрешната смяна също щяха да се изсипят вътре. В ушите ми бучеше коледната музика, която всяко радио пускаше по това време от годината. Според нареждането от ръководството, коледните песни карали хората да купуват повече… Според персонала, просто създаваше настроение, но не винаги весело.
- Подмазвач е, сто процента! – обади се и Мира от другата ми страна.
Бях сред последните пристигнали, така че част от останалите колеги вече бяха насядали по столовете около масата, която заемаше половината пространство. Затова просто се опрях на своето шкафче и скръстих ръце на гърдите си. Снежина трасна вратата на шкафчето си и го заключи със замах.
- Пари или не, Христинке, защо не е със семейството си за празника? Могъл е да изчака 27-ми, като бял човек. Гъзолизец е, помни ми думата! – тя си погледна часовника. – Наско пак закъснява. А ни изюрка да дойдем един час по-рано…
Тук вече и аз се изкикотих. Остави на Снежина да насоли всичко и всички, когато ти трябва. Представях какво ѝ е било да дойде час по-рано от вкъщи. На нея, също като на мен, ѝ трябваха пари. Даже повече от на мен – две близначета не се гледаха лесно. Особено когато си самотна майка.
Снежина беше чудесен човек и колега, на когото можеш да разчиташ, но в любовта беше имала нула късмет. Приятелят ѝ я зарязал в момента, в който разбрала, че е бременна. Не че човек би казал, че дългокраката брюнетка с очи, които могат да свалят самолет, е самотна майка с две деца, която едва свързва двата края и се бута в гарсониерата на родителите си. Снежина беше боец и не се предаваше лесно. Като всички нас, работещите на тази дата.
Никой не беше днес тук просто ей така. Е, почти никой. Имахме и две-три нови момичета, които използваха работата почасово, за да си докарват джобни и да трупат трудов стаж. Повечето бяхме тук заради добрата надница – извънреден труд, празник, двойно и тройно заплащане. Аз пък имах и допълнителен стимул – не ми се прибираше вкъщи. Не и на тази дата.
- А ако е хубав, когато станеш шефка, ще можеш да го юркаш! – обади се Мира и ме сръчка. – А кой знае, може днес най-накрая да ни кажат, че ще ни станеш шефка!
Мира беше точно от последния тип – тук за купона. Беше студентка и се възползваше от работата в супермаркета, за да получава стоки на половин цена и ваучери за храна. А иначе, животът в Студентски град явно ѝ харесваше. От ръководството едва я бяха накарали да облече нещо прилично, да се отърве от готик грима и да върже на опашка многоцветната си коса. Не за друго, плашеше клиентите, особено късно вечер.
- Хайде де, защо мълчиш! Хриси президент, нали хора? – попита Мира и вдигна ръката ми във въздуха.
Усмихнах се сконфузено, а колегите започнаха да пляскат. В последните месеци, това беше нещо като любим лозунг.
Вече се бяхме преоблекли в униформите, но на никой не му се излизаше от служебните помещения преди началото на смяната. Първо, колегите от сутрешната смяна още не бяха приключили и второ, самото показване в магазина в униформа, гарантираше работа. За клиентите нямаше никакво значение дали смяната ни е започнала, или свършила. Те искаха да бъдат обслужени, толкоз.
- Хриси президент! Хриси президент! – започна да скандира един от по-възрастните колеги.
Останалите подеха скандирането. За хиляден път си наложих да не се надявам преди да видя договора. Мечтаех за този момент от четири години и не исках да се разочаровам. След като вчера регионалният мениджър ни беше казал да се съберем в стаята на персонала преди смяната, сърцето ми беше слязло в петите. Изпълнявах всичките си задачи като робот, но в главата ми се въртеше само поводът за събранието – да ни предостави нов служител. Нямаше да лъжа ако кажа, че много ми се искаше Мира да е права. Много, много ми се искаше. Щеше да е най-хубавият подарък за празниците. Всъщност, най-хубавият подарък, който съм получавала изобщо.
- Виждам, че вече сте в празнично настроение! – долетя гласът на Атанас, регионалният мениджър, от вратата. – Позволете ми да ви представя Марин!
Той отвори вратата широко и през прага влезе новият колега, вече облечен в униформа. Дамите в екипа колективно поеха дъх, аз в това число.
- Откога при нас пускат манекени на работа? – попушна ми Снежина и скрих усмивка в шепа.
- Малей, ша го схрускам туй захарче! – додаде Мира от другата ми страна и се задавих от смях. – Направо го завличам в склада и го почвам!
Другите явно също чуха, така че Марин, за наш срам, беше посрещнат с дружно кикотене и похотливи погледи. Как щяхме да му се обясняваме после... Ама не бяхме виновни ние, че наистина прилича на манекен. Много блед и сконфузен манекен, но все пак не можех да кажа на черното бяло.
- Въй, тоз манекен много блед… – промърмори Мира, но вече я сръгах да мълчи.
Вредата обаче беше нанесена, защото половината персонал се подхилваше в шепа. Атанас прочисти гърло и ни огледа строго.
- Виждам, че сте в настроение за шеги и закачки, така че се надявам бързо да се сработите!
- Насе-е-е, прати новичкото при Хриси! – обади се леля Вили. – Тя знае всичко тука.
- Хриси президент! – обади се възрастният колега отново.
Този път, възгласът не прерасна в скандиране. Атанас ме удостои с усмивка, която друг човек би нарекъл „бащинска“. А аз? Бях затаила дъх. Дали щеше да ми даде повишението? Не, това беше просто гордата усмивка на човека, който ме беше научил на всичко, което знам. Преди да го повишат, беше управител на нашия магазин и до ден-днешен си оставаше привързан към нас, старите колеги. Толкова години беше мой ментор, че наистина го усещах като приятел. Надявах се да е казал някоя добра дума и за мен, а Новата година да ми донесе мечтаното повишение. Ако не сега, то поне догодина.
- Хриси, ще, хм, разчитам на теб да помогнеш на Марин да свикне с новата среда и екипа! – каза Атанас с равен тон и се сепнах.
Кимнах и се усмихнах широко. Не беше сега моментът да си мечтая, трябваше да изглеждам професионално. Даваха ми за обучение нов човек и щях да си свърша работата чудесно. Едно от задълженията на управителя е да въвежда новите служители в работата, така че изстрелях:
- Разбира се, няма проблем! Само кажи с кое да започна? Каси? Витрина? Подреждане на рафтове? Склада?
При последното, Мира не издържа и прихна, с което си спечели колективно шъткане. Въпросният Марин стана бял като стената зад гърба си, а усмивката се изпари от лицето на Атанас така, както се беше появила. Сърцето ми пропусна удар, когато каза, с поглед вперен някъде в стената зад нас:
- Всъщност, за това ни събрах тук преди началото на смяната. Колеги, запознайте се с новия управител на магазина!
В стаята се възцари гробна тишина и земята започна да пропада под мен. Снежина и Мира ме уловиха за лактите, за да не се свлека на пода като чувал с картофи. Това не се случваше! Беше ми се причуло.
- Управител? – обади се леля Вили. – Насе, чуваш ли се? Ами Хрисито? От две години я подготвяте? Това връзкарче ли ѝ взе мястото? Как не ви е срам, а?
Тя посочи Марин с палец. Атанас я погледна за миг и смънка:
- Вили, не е така както...
- А как е, бе, Насе? Ние тука трева ли пасем?
Леля Вили излезе от групичката и застана точно срещу него с ръце на кръста. Всички инстинктивно направихме крачка назад. Когато пълничката и иначе усмихната леля се разфучеше, никой не искаше да е насреща ѝ. Регионалният мениджър включително. Сега възрастната жена го измери с поглед, все едно е хлебарка, която смята да размаже по пода и го почна:
- Кажи де, Насе! Какво си ме зяпнал като мушмул ? Защо млъкна? Лъжа ли е, че нашето момиче заслужава? Не е лъжа. А лъжа ли е, че си е скъсала задника от работа? Също не е. Тогава ти ми кажи, Насе, ама честно ми кажи, каква е точно причината ей това чудо – тя посочи към новия управител – да е тук! И то навръх празника!
Атанас отстъпи към вратата и огледа всички. Почти всички всъщност. Избегна погледа ми. Никога не бих го казала така, както леля Вили, но си мислех същото. Работех в този магазин от седем години. Седем години бях взимала всяка смяна, която ми подхвърлеха, бях минала през всички възможни „станции“ и познавах целия процес на управление на магазин като петте си пръста. Вече от четири бях на практика помощник-управител. Кралица без корона, както казваха колегите. Каквото и да се случеше, идваха първо при мен, после отивахме да питаме началството какво да правим и обикновено решението предлагах аз.
Другите се шегуваха, че ако си отворя своя собствена бакалия, идват да работят при мен на секундата. Не бях тръгнала да правя нещо подобно, но наистина мечтаех за позиция в мениджмънта. Тя беше моят шанс за кариера, заплата и ново начало. От две години получавах обещания и намеци, че при следващия бюджет евентуално може да получа позицията на управител, която и без това стоеше незаета почти постоянно. Наемаха някого за шест месеца, после човекът си тръгваше и пак на Атанас му оставаше да се занимава с нас.
Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Дотук с идеята поне тази Коледа да се случи нещо хубаво… Бях наясно, че животът не е честен, но нямаше ли поне един път и на мен да ми се случи нещо хубаво? Ей така, за баланс? Гласът на леля Вили ми даде нещо върху което да се фокусирам, преди да ревна като малко дете:
- Насе? Защо мълчиш като пукал, бе?!
- Вили, трябва ли да ти напомням, че подобно отношение към началството не...
Атанас не говореше така с нас, никога. До днес. Леля Вили тикна пръст в гърдите му без изобщо да се трогне и го измери с погледа, който пазеше за особено нахални клиенти.
- Какво? Ще ме уволниш ли? Давай, момченце! Да ти напомня ли, че като мен ме няма, всички от моя рецептурник четете за топлата витрина? Или че още нямам сменничка? Ама ти пробвай де, що не! Хвърлям престилката и отивам да си гледам старините òдма !
Регионалният мениджър отстъпи още две крачки към вратата. Дори на фона на бялата риза изглеждаше блед. Бях съсредоточила всичките си усилия просто да се държа достойно, а не като някоя ревлива тийнейджърка, макар че единственото, което исках в момента, беше да изляза от тук възможно най-бързо. Леля Вили пристъпи още напред и гърбът на Атанас опря във вратата.
- Е? Нали беше много ербап преди малко? Какво се умълча сега? Хайде – леля Вили размаха ръце, – уволнявай ме!
Той поклати глава, но избегна погледите на всички ни, когато отговори:
- Съжалявам, но това е положението! От централата заявиха, че ни трябва някой с опит на подобна позиция.
- А Хриси какво е? – обади се Снежина. – Върти магазина и без това. А тия с многото опит изкарват по три месеца преди да откачат. Тя седи с нас от седем години. Седем години опит, Атанасе! Малко ли са?
Регионалният ни мениджър поклати глава отново, но този път не срещна ничий поглед.
- Хриси е прекрасен служител, но...
- Но какво? – попита леля Вили. – Хайде, де, изплюй камъчето!
- От централата не я искат, ето какво! – той разпери ръце. – Доволни ли сте сега? Ето, казах ви!
Пред очите ми беше мъгла, но можех да видя, че Атанас пристъпва от крак на крак.
- Не ме искат? – попитах и всички се обърнаха да ме погледнат.
Моят ментор и регионален мениджър разпери ръце.
- Защото са бастуни! Ето защо! Казах ви го! Сега доволни ли сте?
Колегите се умълчаха а аз направих единственото, за което копнеех от самото начало на този разговор. Трябваше да се махна от тук. Веднага. Защото иначе или аз щях да се задуша, или да задуша някого. Не ме интересуваше колко непрофесионално щеше да изглежда, не исках да рева с глас пред всички. Независимо, че знаеха колко много значи тази позиция за мен.
Преди да се усетя, вече профучавах през вратата на стаята на персонала. Май ударих някого по пътя, но ми беше все едно. После щях да се извинявам. Сега имах нужда да си поплача. Сбогом, мечти! Толкова с надеждите ми да стана управител на магазина.
[1] Студентски град - Район в южната част на София, в който се намират повечето университетски общежития. Името идва от факта, че когато е строен, е бил проектиран като „студентско градче“ само с общежития, много подобно на кампусите на западните университети. В момента, заедно с общежитията могат дасе намерят и жилищни кооперации, фирми, казина, дискотеки и изобщо какво ли не. Името обаче е останало.
[2] Готик - Субкултура, повлияна от готик рок музиката. Представителите ѝ се отличават с мрачни дрехи, драматичен грим и залитане по корсети, кожени дрехи и шипове. Същите често се интересуват от вампири, гадания и изобщо окултното. Сбирките на подобни групи често са на мрачни или зловещи места.
[3] Мушмул - Мушмулата принципно е плод, но на жаргон това си е обида. За мъж с… не много мъжко поведение.
[4] Òдма - Веднага (диал.)
[5] Ербап - Смел (диал. от турски)
"Детективи по неволя" или, както аз я наричам, "Коледно криминале", сюжетът е обратното на коледен филм на Hallmark и излиза от печат до броени дни. Ако искате да разберете какво става по-нататък в историята, първите няколко глави ще бъдат споделени тук, НО най-добре се запишете за копие от книгата, защото тук ще можете да прочетете само началото.
Comentários